Дейвид Едингс - Магьосницата от Даршива

— Да се сприятелим с него ли?

— Да, точно така.

— Поулгара, моля те, накарай го да спре да приказва глупости!

Палатката беше обикновена палатка на малореански офицери. На пода имаше червен килим, а мебелите можеха лесно да се разглобяват. Преди време приятелите многократно бяха подслонявани в подобни шатри. Гарион се огледа без особен интерес и се изтегна върху една пейка.

— Какво ти е, Гарион? — попита Се’Недра и седна до него.

— Не е ли очевидно? Защо просто не ни оставят на мира?

— Мисля, че се притесняваш прекалено — рече тя и докосна челото му с мъничкия си показалец. — Приятелят ти, онзи в Кълбото, няма да позволи да ни се случи нещо, което не е предвидено в пророчеството. Затова не бива да изпадаш в мрачно настроение. Ние трябва да отидем в Кел и Закат не може да ни спре дори ако доведе цялата си армия от Ктхол Мургос и я изправи на пътя ни.

— Ти приемаш всичко прекалено спокойно.

— Вярвам, че ще стане така, Гарион — отвърна малката кралица и въздъхна. — Ако не вярвах, досега щях да полудея. — Тя се наведе и го целуна. — Махни тази кисела физиономия от лицето си, започваш да приличаш на Белгарат.

— Разбира се, че ще приличам на него. В края на краищата той ми е дядо.

— Въпреки това приликата трябва да започне да личи едва след няколко хиляди години — рече тя язвително.

Двама войници им донесоха вечеря — обикновени войнишки дажби. Силк отвори едно от канчетата, погледна вътре и въздъхна.

— Страхувах се, че ще стане точно така.

— Какво има, принц Келдар? — попита го Сади.

— Боб — отвърна Силк.

— Мислех, че обичаш боб.

— Не и когато се налага да го ям.

Тази вечер си легнаха рано, защото предната нощ не бяха спали. Известно време Гарион не престана да се мята неспокойно, но най-сетне задряма.

На следващата сутрин всички станаха късно. Кралят на Рива излезе от покритото със завеса помещение, където бяха настанени той и Се’Недра, и видя, че Силк се разхожда нервно из палатката.

— Най-сетне — рече дребният драснианец. — Помислих си, че всички ще спите до обед.

— Какво има, Силк? — попита Гарион.

— Просто имам нужда да поприказвам с някого.

— Самотен си?

— Не. Просто съм нервен. Вероятно Закат ще пристигне днес. Мислиш ли, че трябва да събудим Белгарат?

— Защо?

— За да разберем дали Белдин е измислил начин да ни измъкне оттук, естествено.

— Твърде много се притесняваш.

— О, богове! Не си ли твърде самодоволен тази сутрин?

— Не съвсем. Освен това няма никакъв смисъл да се тормозиш за нещо, което е извън контрола ти, нали?

— Гарион, защо не си легнеш пак?

— Нали искаш компания?

— Размислих.

— Атеска идвал ли е тази сутрин?

— Не. Вероятно е зает. — Дребничкият драснианец се отпусна тежко на един от сгъваемите столове. — Няма значение дали Белдин ще измисли нещо, да ни измъкне оттук. По петите ни сигурно ще тръгне цял полк, ако избягаме с конете. А аз мразя да ме преследват.

— От онази нощ, когато напуснахме фермата на Фалдор, винаги някой ни преследва. Вече би трябвало да си свикнал.

— О, свикнал съм, Гарион. Но въпреки това не ми харесва.

След около час се събудиха и останалите и не след дълго същите облечени в червени плащове войници им донесоха закуска. Тези двама мъже бяха единствените, които влизаха при тях, откакто ги бяха затворили в палатката.

Прекараха остатъка от предобеда в безцелни разговори. Сякаш следвайки някакво негласно споразумение, никой от тях не спомена нито дума за положението, в което бяха изпаднали.

Около обед генерал Атеска влезе в палатката и съобщи:

— Негово императорско величество ще пристигне след малко. Корабите му приближават пристанището.

— Благодаря, генерале — отговори Белгарат. Атеска се поклони сковано и излезе.

Поулгара стана и се обърна към Се’Недра и Велвет.

— Елате. Трябва да се подготвим за срещата и да се погрижим за външния си вид.

Сади погледна панталоните и туниката си и каза:

— Едва ли тези дрехи са подходящи за аудиенция с императора. Смятате ли, че трябва да се преоблека?

— Защо се тревожиш толкова? — вдигна рамене Белгарат. — Не искам Закат да остане с впечатлението, че го приемаме прекалено сериозно.

— А не е ли така?

— Може би. Но не е нужно той да го разбере.

Не след дълго в палатката влезе императорът на Малореа, придружаван от генерал Атеска и началника на Бюрото на вътрешните работи. Както винаги Закат носеше обикновена ленена роба, но раменете му бяха загърнати с алено военно наметало. Погледът му беше изпълнен с меланхолия, а бледите му устни бяха съвсем безизразни.