Дейвид Едингс - Пророчицата от Кел

Проломът в склона бе съвсем тесен. Тот стоеше насред пътеката и препречваше безмълвно пътя им.

Поулгара го погледна хладно.

— Ще отидем до мястото, където живеят пророците, Тот. Това е предопределено.

За миг погледът на Тот стана далечен, вглъбен. След това той кимна, отстъпи и им направи път да минат.

Пещерата беше огромна и в нея имаше цял град. Той много приличаше на Кел, разположен на няколко хиляди стъпки по-ниско, ала, разбира се, тук нямаше градини и морави. Навсякъде цареше полумрак, понеже очите на пророците бяха вързани и те нямаха нужда от слънчеви лъчи. Гарион си помисли, че зрението на техните неми водачи сигурно се е приспособило към слабата светлина.

По тъмните улици имаше малко хора, а онези, които видяха, не им обръщаха никакво внимание. Белдин куцукаше напред и сърдито си мърмореше нещо.

— Какво има, чичо? — попита Поулгара.

— Забелязала ли си до каква степен хората са роби на общоприетите норми? — отвърна той.

— Какво имаш предвид?

— Този град е построен в пещерата, а те въпреки това са сложили покриви на къщите си! Та това е абсурд! Тук не може да вали дъжд.

Къщата, до която ги отведе Тот, се намираше в самия център на този странен подземен град. Макар че не беше по-различна от околните, разположението й загатваше, че обитателят й е важна личност. Тот влезе, без да чука, и ги въведе в съвсем обикновена стая, където ги очакваше Кайрадис. Бледото й лице бе осветено от една-единствена свещ.

— Стигнахте до нас по-бързо, отколкото очаквахме — каза тя. Сега гласът й звучеше някак по-различно, отколкото по време на предишните им срещи. Пророчицата като че ли винаги говореше с различни гласове и в резултат на това човек оставаше с впечатлението, че край него звучи особен хор.

— Значи си знаела, че ще дойдем? — попита Поулгара.

— Разбира се. Беше само въпрос на време кога ще изпълните своята тройна задача.

— Задача ли?

— Това беше най-обикновено предизвикателство за могъща вълшебница като теб, Поулгара, но все пак бе необходимо изпитание.

— Нещо не си спомням да…

— Казах ти, че е просто, затова, без съмнение, си го забравила.

— Припомни ни какво беше — подхвърли Белдин.

— Разбира се, добри ми Белдин. — Тя се усмихна. — Намерихте това място, укротихте природните стихии, за да стигнете до него, и Поулгара изрече точно онези думи, които ви откриха пътя дотук.

— Стига вече гатанки! — заяви сърдито гърбавият магьосник.

— Понякога гатанката е най-сигурният начин да накара ума да приема необходимите неща.

Той изсумтя.

— Трябваше да се досетите какъв е отговорът на гатанката и да изпълните задачите, преди да мога да разкрия пред вас онова, което трябва да чуете. — Пророчицата се изправи. — Нека сега напуснем това място и да се върнем в Кел. Моят водач и скъп другар ще носи великата книга, която трябва да бъде предадена в ръцете на древния Белгарат.

Немият гигант отиде до една лавица и взе оттам голяма книга, обвита в черна кожена подвързия. После хвана за ръка господарката си и изведе всички от къщата.

— Защо всичко е толкова потайно, Кайрадис? — обърна се Белдин към момичето със завързаните очи. — Защо пророците се крият в планината, а не живеят в Кел?

— Но това тук е Кел, добри ми Белдин.

— Тогава кой е градът в долината?

— Също Кел. — Тя се усмихна. — Винаги сме живели така. За разлика от градовете на другите хора, нашите общности са пръснати на различни места. Тук е мястото, където живеят пророците. В планината има много други подобни места — на вълшебниците, на магьосниците, на гадателите — и всички те са част от Кел.

— Далите винаги създават ненужни усложнения — това поне мога да кажа със сигурност.

— Градовете на другите народи са построени с различна цел, Белдин. Предназначението на някои е да бъдат търговски центрове, други осигуряват защита на определена територия. Ние строим градовете си, за да извършваме изследвания и да се учим в тях.

— Как е възможно да го правите, щом се налага да изминавате толкова голямо разстояние, за да разговаряте с останалите?

— Не е необходимо да вървим никъде, Белдин. Нали можем да разговаряме един с друг където пожелаем. Нима ти и древният Белгарат не общувате по същия начин?

— Различно е — изръмжа гърбавият магьосник.

— В какво се състои разликата?

— Нашите разговори са лични.

— Ние не се нуждаем от уединение. Мислите на всеки човек са мисли на всички останали.