Дейвид Едингс - Пророчицата от Кел

— Едва ли — усмихна се самодоволно Силк. — Варана е единственият толнедранец на света, който знае за сключеното помежду ни споразумение. Сега той се намира на кораба на Барак във вашето пристанище. Ще се прибере в Тол Хонет чак след няколко седмици.

— Какво значение има това? Никой не може да направи нищо преди аз да сключа мир със Закат, нали?

— Не е точно така, Ургит. Ние с теб можем да подпишем споразумение, даващо ми изключително право на достъп до пазарите на Ктхол Мургос. Разбира се, аз ще те възнаградя пребогато за него, документът ще бъде напълно законен и никой няма да може да го оспори. През живота си съм сключвал предостатъчно подобни търговски договори и зная какво трябва да се направи. Подробностите можем да уточним по-късно, най-важното сега е да изготвим споразумението черно на бяло и да го скрепим с подписите си. После, щом мирът настане, толнедранците могат да идват тук на тълпи — ти просто ще им покажеш договора и ще ги отпратиш. Ако аз получа изключителния достъп до пазарите, ще спечелим милиони! Милиони, Ургит, милиони!

Носовете на двамата братя започнаха да потрепват въодушевено.

— Какви условия искаш да впишем в това споразумение за изключителен достъп? — попита предпазливо Ургит.

Силк се ухили и бръкна отново в пазвата си.

— Позволих си да подготвя един предварителен договор — отвърна той. — Просто с цел да спестим време, разбира се.

Докато моряците закотвяха „Морска птица“ на кея, отреден за драснианските търговци, Гарион забеляза, че Стис Тор е все така непривлекателен град. Корабните въжета още не бяха изтеглени на борда, а Силк вече се бе озовал на сушата. Без да губи нито секунда, той тръгна по една улица.

— Възможно ли е да си навлече някоя беля? — обърна се Гарион към Сади.

— Не ми се вярва — успокои го евнухът, който беше приклекнал зад една лодка. — Салмисра знае кой е той, а пък аз познавам своята кралица. Лицето й не разкрива никакви чувства, но любопитството й е прекомерно силно. През последните три дни съчинявах писмото до нея. Тя ще се съгласи да ме приеме, гарантирам това със сигурност. Хайде да слезем долу, Гарион. Не желая някой да ме вижда тук.

След около два часа Силк се върна, съпровождан от отряд нийсански войници. Техният командир беше познат на евнуха.

— Ти ли си това, Айсус? — извика Сади през прозорчето на каютата, в която се беше скрил. — Мислех, че вече не си между живите.

— Е, сбъркал си — отвърна едноръкият наемен убиец.

— Нима сега работиш в двореца?

— Да.

— За кралицата?

— И за нея. Тя е един от работодателите ми. От време на време приемам специални поръчки от Джевълин.

— Кралицата знае ли за това?

— Разбира се. Спокойно, Сади. Тя се съгласи да ти даде амнистия за два часа. По-добре да побързаме. Сигурен съм, че не би желал да се задържиш тук повече от отпуснатото време. Зъбите я засърбяват винаги щом чуе някой да споменава името ти. Хайде да тръгваме към двореца — освен ако не размислиш и не търтиш да бягаш още сега.

— Не се отказвам — отговори Сади. — Ей сегичка идвам! Ще взема Белгарион и Поулгара с мен, ако ми разрешиш.

— Както желаеш — рече Айсус равнодушно и вдигна рамене.

Дворецът все така гъмжеше от змии и евнуси с унесени погледи. Един от придворните — с пъпчиво лице, дебели бедра и нелепо наплескано с грим лице — ги очакваше пред входа на палата.

— Е, Сади — обърна се към него той с писукащ глас. — Виждам, че си се решил да се завърнеш при нас.

— Аз пък виждам, че си успял да оцелееш, Ист — отвърна студено Сади. — Това е истински срам за империята.

Ист присви очи с неприкрита омраза.

— На твое място щях да съм малко по-предпазлив в приказките си — изписука той. — Вече не си главен евнух. Всъщност много е вероятно скоро тъкмо аз да заема това място.

— В такъв случай дано небесата закрилят бедната Нийса — измърмори Сади.

— Нали си чул за заповедта на кралицата да осигуриш на Сади безопасен достъп дотук? — обърна се Айсус към евнуха.

— Не и от нейните собствени устни.

— Салмисра няма устни, Ист. Е, вече чу заповедта — от мен. Сега ще се махнеш ли от пътя ни? Или ще се наложи да те срежа на две половини, за да мина?

Ист се отдръпна.

— Не можеш да си позволяваш да ме заплашваш, Айсус!

— Това не беше заплаха. Просто ти зададох въпрос.

После наемният убиец ги поведе по коридор, застлан с полирани каменни плочи, който водеше към тронната зала.

Тя не изглеждаше никак променена, пък и по-всяка вероятност нищо в нея не можеше да се промени. Хилядолетната традиция се беше погрижила за това. Салмисра, увита на многобройни неспокойно потрепващи пръстени, се беше настанила в своя трон и поклащаше плавно коронованата си глава пред огледалото.