Дейвид Едингс - Магьоснически гамбит

— Значи мислиш, че войната непременно ще избухне?

— Може би през следващото лято — отвърна Белгарат. — А може би и през по-следващото.

— Ще бъдем ли готови? — попита Барак.

— Ще се опитаме.

Леля Поул изсумтя от погнуса.

— Какво има? — бързо я попита Гарион.

— Лешояди — отговори тя. — Отвратителни животни.

Дузина птици с тежки тела пляскаха с криле и пищяха над нещо край пътя.

— С какво ли се хранят тук? — попита Дурник. — Не съм виждал никакви животни.

— По всяка вероятност кълват някакъв кон — или човек — рече Силк. — Тук, горе, няма нищо друго.

— Нима биха оставили човек, без да го погребат? — попита ковачът.

— Заравят го само отчасти — обясни Силк. — От време на време някои разбойници решават, че набезите по пътя на керваните са лесна работа. Мургите бързо им дават да разберат колко сериозна грешка са допуснали.

Дурник го погледна въпросително.

— Хващат ги — продължи Силк, — зариват ги до врата в земята и ги оставят на произвола на съдбата. Лешоядите са научили, че човек е безпомощен в това състояние. И много често стават нетърпеливи и не си правят труда да изчакат човека да умре, преди да започнат да го ядат.

— Интересен начин за обуздаване на бандитите — рече Барак почти одобрително. — Дори и на мургите понякога може да им хрумне нещо полезно.

— За съжаление мургите автоматично приемат, че всеки, който не се движи по пътя, е бандит.

Лешоядите нагло продължаваха да се хранят и не пожелаха да напуснат ужасното си пиршество, когато групата на пътешествениците премина на не повече от двадесет разкрача от пернатото им сборище. Телата и крилата им скриваха каква точно е храната им — факт, за който Гарион им беше дълбоко благодарен. Ала каквото и да ядяха, то не беше голямо.

— Трябва да останем съвсем близо до пътя, когато спрем да пренощуваме — каза Дурник разтревожено.

— Много мъдро хрумване — съгласи се Силк.

Информацията на толнедранския търговец за импровизирания панаир по средата между Тол Хонет и Рак Госка се оказа точна. В ранния следобед на третия ден те се изкачиха на едно възвишение и видяха няколко палатки, заобикалящи солидна каменна постройка, издигната край пътя.

— Какво мислиш? — обърна се Силк към Белгарат.

— Късно е — отговори старецът. — И без това ще трябва да спрем, за да пренощуваме, а би изглеждало необичайно, ако подминем това място.

Силк кимна.

— Ала ще трябва да опитаме да скрием някъде Релг — продължи Белгарат. — Никой няма да повярва, че сме обикновени търговци, ако видят, че заедно с нас пътува улгос.

Силк се замисли за миг, после каза:

— Ще го увием в одеяла и ще казваме на всеки, който попита, че страда от тежка болест. Хората се стремят да стоят по-далеч от болните.

Белгарат кимна.

— Можеш ли да се преструваш на болен? — попита той Релг.

— Аз съм болен — отговори улгосът съвсем сериозно и кихна. — Винаги ли е толкова студено тук!

Леля Поул приближи коня си до неговия и протегна ръка към челото му.

— Не ме докосвай! — Релг се отдръпна.

— Стига вече де — каза вълшебницата, докосна за миг челото му и внимателно го огледа. — Той се е простудил, татко — обяви тя. — Щом спрем за нощуване, ще му дам да изпие нещо… Защо не ми каза, Релг?

— Ще изтърпя всичко, което ми изпраща УЛ — заяви Релг. — Това е наказание за моите грехове.

— Не — категорично заяви тя. — Това няма нищо общо с греха и наказанието. Обикновена настинка — нищо повече.

— Ще умра ли? — спокойно попита Релг.

— Разбира се. Никога ли не си настивал!

— Не. Никога през живота си не съм боледувал.

— Е, вече няма да можеш да казваш така — рече деликатно Силк, измъкна одеяло от един от вързопите и му го подаде. — Завий се и си го дръпни над главата. Опитай се да изглеждаш така, като че наистина страдаш.

— Но аз страдам — отвърна Релг и се разкашля.

— Но трябва и да ти личи — подчерта Силк. — Мисли за греховете си — това ще те накара да изглеждаш наистина нещастен страдалец.

— Аз непрекъснато мисля за греховете си. — Релг пак се разкашля.

— Зная — увери го Силк. — Но се опитай да мислиш още по-усилено.

Спуснаха се към палатките. Сухият леден вятър шибаше лицата им.

— Предполагам, че първо трябва да спрем в станцията за провизии — предложи Силк и посочи към квадратната каменна сграда, приклекнала като звяр между палатките. — Така би изглеждало по-естествено. Оставете нещата в мои ръце.

— Силк! Ах ти крастав драсниански крадецо! — изрева дрезгав глас от една близка палатка.