Дейвид Едингс - Магьоснически гамбит

С нечовешко усилие Мандорален успя да хване ръцете си и миг след това Се’недра ясно чу звуци на трошащи се кости. Огромен фонтан кръв изригна от устата на гигантската котка. Тялото на лъва потрепера, главата му увисна. Мандорален отпусна сключените си ръце и мъртвият звяр тежко се свлече в краката му.

Изумена, принцесата се взираше в страшния мъж с обляната в кръв, изподраскана броня, който стоеше пред нея. Току-що бе видяла нещо невъзможно. Мандорален беше убил лъв с голи ръце — и то за да я спаси! Без да знае защо, тя осъзна, че ликува, че е изпълнена с истинска наслада.

— Мандорален! — възкликна тя. — Ти си моят рицар!

Все още задъхан, Мандорален вдигна забралото си. Сините му очи бяха широко отворени, сякаш нейните думи му бяха оказали изумително въздействие.

— Ваше височество — изрече той задавено. — Заклевам се пред вас върху тялото на този звяр, че ще бъда верен и предан ваш рицар до последния си дъх!

Дълбоко в себе си Се’недра усети нещо подобно на глухо изщракване — като звук от сблъскването на две сили, които съдбата от незапомнени времена е предопределила да се срещнат. Нещо — тя не знаеше точно какво — ала нещо много, важно се беше случило в тази изпъстрена с шарена сянка, окъпана в слънчеви лъчи долчинка.

Барак, огромен и внушителен, се приближи в галоп по пътеката. До него яздеше Хетар. Останалите ги следваха далеч назад.

— Какво стана? — попита гигантският черек и скочи от коня си.

Се’недра изчака всички да спрат конете и каза:

— Лъвът ме нападна. — Говореше така, като че ли такива неща стават всеки ден. — А Мандорален го уби с голи ръце.

— Всъщност бях с ръкавици, ваше височество — напомни й все още коленичилият рицар и вдигна железните си юмруци.

— Това беше най-храбрата постъпка, която съм виждала — бързо продължи Се’недра.

— Защо си паднал на колене? — обърна се Барак към Мандорален. — Да не си ранен?

— Аз току-що провъзгласих господин Мандорален за мой рицар — заяви Се’недра. — И както подобава, той коленичи, за да получи тази висока чест от ръцете ми. — С крайчеца на окото си тя забеляза как Гарион се плъзва от седлото на коня си. Беше навъсен като буреносен облак. Сърцето й мълчаливо запя, обзето от ликуване. Тя се наведе и докосна със сестринска целувка челото на Мандорален. После заповяда:

— Стани, рицарю.

Мандорален със скърцане се изправи.

Се’недра беше изключително доволна от себе си. Остатъкът от деня премина без неприятни случки. По залез прекосиха няколко ниски хълма и се озоваха в малка долина, през която течеше поток, пробляскващ като злато, и спряха, за да приготвят лагера си за нощуване. Мандорален, в новата си роля, проявяваше почтително внимание, а Се’недра благосклонно приемаше услугите му, като от време на време хвърляше скрити погледи към Гарион, за да е сигурна, че момъкът забелязва всичко.

Малко по-късно, когато Мандорален отиде да се погрижи за коня си, а Гарион с тежки стъпки изчезна да се муси някъде в самота, Се’недра скромно седна върху един покрит с мъх дънер, доволна от постигнатото през деня.

— Играете жестока игра, принцесо — обади се Дурник, който кладеше огъня на няколко разкрача от нея.

Се’недра се сепна. Доколкото си спомняше, Дурник никога не бе разговарял с нея, откакто се беше присъединила към групата им. Очевидно този прост ковач се притесняваше в присъствието на царски особи и гледаше да я избягва. Ала сега той я гледаше открито в лицето и дори май я укоряваше!

— Не зная за какво приказваш — заяви тя.

— Мисля, че знаете. — Простодушното му, честно лице беше сериозно, погледът му беше упорит.

Се’недра сведе очи и леко поруменя.

— Виждал съм и селските момичета да играят същата игра — продължи ковачът. — От нея никога не излиза нищо добро.

— Не се опитвам да нараня някого, Дурник. Между мен и Мандорален в действителност няма нищо — и двамата го знаем.

— Но Гарион не го знае.

— Гарион ли? — уж се учуди Се’недра.

— Нима всичко това не е заради него?

— Разбира се, че не е — възмутено се възпротиви принцесата.

Погледът на Дурник бе изпълнен с неприкрит скептицизъм.

— Такова нещо въобще не ми е минавало през ума — възкликна ядосано Се’недра. — Това е абсурдно!

— Наистина ли?

Храбрата маска на Се’недра се свлече от лицето й и тя почти проплака:

— Той е толкова упорит! Просто не желае да постъпва както трябва! Как може така?

— Той е честно момче, Се’недра. Каквито и други качества да има, какъвто и ще да стане по-късно, той все още е обикновеното, простодушно момче, какъвто беше във фермата на Фалдор. Не е запознат с правилата на благородниците. Никога няма да те излъже или поласкае и няма да ти каже неща, каквито не изпитва в действителност. Смятам обаче, че много скоро ще му се случи нещо много важно — не зная точно какво, — но зная, че ще му трябват цялата сила и смелост, които притежава. Не му пречете с детинските си игри.