Дейвид Едингс - Магьоснически гамбит

— Чудех се накъде ще избие разговорът — рече Поулгара и стрелна дребното момиче с проницателен поглед.

Се’недра поруменя.

— Не си дъвчи косата, скъпа — продължи леля Поул. — Крайчетата й ще започнат да цъфтят.

Се’недра бързо изтегли къдрицата от зъбите си.

— Все още не сме сигурни дали Гарион може да прави вълшебства — продължи Поулгара. — Вероятно е прекалено рано да се каже със сигурност. Изглежда, че има талант. Със сигурност вдига много шум, когато прави нещо, а това е явен признак за възможностите му.

— Значи вероятно е много могъщ вълшебник.

По устните на Поулгара се плъзна лека усмивка.

— Сигурно е така — отвърна тя. — Да приемам, че засега се учи как да се контролира.

— Ами тогава — заяви Се’недра, — значи просто ще трябва да го научим да се контролира, нали?

Поулгара я погледна за миг, после започна да се смее.

Се’недра за миг се засрами, но също се разсмя.

Гарион, който стоеше наблизо, се обърна към тях и попита:

— Какво ви е толкова смешно?

— Не би могъл да го разбереш, скъпи — каза Поулгара.

Той си тръгна обиден, изправил сковано гръб, с начумерено лице.

Се’недра и Поулгара отново се разсмяха.

Когато корабът на капитан Грелдик стигна до мястото, където скалите и бясно спускащата се вода правеха пътуването нагоре по реката невъзможно, моряците го завързаха за едно голямо дърво на северния бряг и групата се подготви да слезе на брега. Барак стоеше, потен като пещ под ризницата си, край своя приятел Грелдик и наблюдаваше как Хетар извежда конете от кораба.

— Ако ти се случи да видиш жена ми, предай й моите поздрави — каза червенобрадият гигант.

— Добре — каза Грелдик. — По всяка вероятност ще стигна Трелхайм чак през зимата.

— Не й казвай, че зная за бременността й. Тя вероятно ще иска да ме изненада с новороден син, когато се прибера у дома. Не искам да й развалям удоволствието.

Грелдик изглеждаше доста изненадан.

— Мислех, че ти е приятно да й разваляш удоволствието, Барак.

— Може би вече е време двамата с Мерел да сключим мир. Тази наша малка война беше забавна, когато бяхме по-млади, ала може би вече няма да е зле, ако се откажем от нея — заради децата, ако не за друго.

Белгарат се приближи по палубата и се присъедини към двамата брадати череки.

— Отиди във Вал Алорн — каза той на капитан Грелдик. — Разкажи на Анхег къде сме и какво правим. Накарай го да съобщи това и на останалите крале. Кажи им, че категорично забранявам да влизат във война с ангараките точно сега. Ктучик държи в ръцете си Кълбото в Рак Ктхол и ако избухне война, Таур Ургас ще слее границите си с Ктхол Мургос. На нас ще ни е достатъчно трудно и без да ни се налага да се бием срещу тях.

— Ще му съобщя — отговори Грелдик с изпълнен със съмнение глас. — Но не мисля, че ще му хареса.

— Не е необходимо да му харесва — рязко каза Белгарат. — Просто трябва да ме послуша.

Се’недра, която стоеше наблизо, дори се уплаши, когато чу колко безапелационно говори дрипавият старец. Как си позволяваше да заповядва с такъв тон на крале, повелители на цели държави? Ами ако и Гарион, щом е вълшебник, придобие някой ден такава власт? Тя се обърна и се взря в младежа, който помагаше на ковача Дурник да успокои един подплашен кон. Гарион не изглеждаше властен. Принцесата сви устни. Някоя по-хубава дреха би могла да помогне, помисли си тя, или някаква книга с магии в ръцете му — и може би ако си пусне брадичка. Тя присви очи, представяйки си го в хубавата дреха с книга и брадичка.

Гарион, очевидно почувствал погледа й, се обърна и я погледна. Беше така обикновен! Образът на това непретенциозно, скромно момче, издокарано в премяната, която му бе измислила, изведнъж й се стори нелеп. Без да иска, принцесата се разсмя. Гарион поруменя и сковано й обърна гръб.

Тъй като бързеите на Змийската река възпираха корабоплаването по горното й течение, пътеката, водеща нагоре по хълма, беше твърде широка — това означаваше, че повечето пътешественици слизат на сушата тъкмо на това място. След като, яхнали конете, хората на Белгарат напуснаха долината, огряна от слънчевите лъчи на ранната сутрин, те бързо пресякоха гъстата, преплетена растителност на джунглата, избуяла по двата бряга на реката, и навлязоха в широколистна гора, която се нравеше на Се’недра много повече от лианите на джунглата. На билото на първото възвишение дори повя ветрец и отнесе жегата и вонята на потъналите в гнилоч блата. Настроението на Се’недра веднага се оправи. Тя си помисли дали да не се възползва от компанията на принц Келдар, ала той дремеше на седлото си, пък и Се’недра мъничко се страхуваше от остроносия драснианец. Още отначало бе прозряла, че дребничкият мъж вероятно може да чете мислите й като на книга. Ала всъщност не я беше грижа за това. Е, поне не чак толкова. Затова вместо към принца, тя подкара коня си покрай колоната и се присъедини към барон Мандорален, който, верен на навика си, ги водеше. Това нейно действие беше отчасти предизвикано от желанието й да се махне колкото е възможно по-далеч от потъналата в изпарения река, ала все пак имаше и някакъв друг мотив. Хрумна й, че би могла да се възползва от отличната възможност да поразпита този арендски благородник по един въпрос, който я интересуваше.