Дейвид Едингс - Магьоснически гамбит

Но това означаваше, че е на хиляди години! Нелепо! Сигурно са го кръстили като древния митичен герой — освен ако сам не си е избрал това име, за да впечатлява хората.

Очите й още веднъж пробягаха към лицето на Гарион. Момчето седеше тихо в ъгъла на каютата, погледът и изражението му бяха сериозни. Тя си помисли, че може би именно сериозността му изостря любопитството й и привлича очите й към него. Другите младежи, които познаваше — благородници и синове на благородници — се опитваха да бъдат очарователни и остроумни, но Гарион никога не бе правил опит да се пошегува или да приказва умни неща, за да я развлича. Тя не беше съвсем сигурна как да приема това. Наистина ли беше толкова ограничен, че да не знае как трябва да се държи? Или може би знаеше, ала не го интересуваше и не искаше да положи нужните усилия. Но би могъл поне да се опита от време на време. Защото как би трябвало да се отнася с него тя, ако той така категорично отказваше да се прави на глупак в нейна чест?

Тя гневно си напомни, че му е сърдита. Той беше казал, че кралица Салмисра е най-красивата жена, която е виждал, и все още беше прекалено, прекалено рано да му прости такова оскърбително изявление. Да, тя със сигурност щеше да го накара много да страда за подобна обидна грешка. Пръстите й си играеха разсеяно с една от къдриците, спускащи се край лицето й, а очите й бяха впити в лицето на Гарион.

На следващата сутрин пепелта, която се сипеше от небето вследствие на вулканично изригване някъде в Ктхол Мургос, понамаля и палубата отново стана обитаема. Джунглата от двете страни на реката беше все още отчасти обвита в прашна мараня, но въздухът беше достатъчно чист за дишане, затова Се’недра с облекчение избяга от задушната, вряща от жега кабина под палубата.

Гарион, както обикновено, седеше в заслоненото място близо до носа на кораба и говореше с Белгарат. Се’недра с известно недоволство забеляза, че пак не се е сресал, но устоя на моментното си желание да вземе гребен и да оправи положението. Вместо това отстъпи с хитро притворство и застана до перилата, откъдето — без да изглежда, че го прави — можеше с лекота да подслуша разговора им.

— …Винаги си е бил там — казваше Гарион на дядо си. — Говореше ми — сдържаше ме, когато се държах детински или глупаво. Струва ми се, че винаги си е бил в някакво ъгълче на ума ми.

Белгарат кимна и разсеяно почеса брадата си.

— Изглежда, че съществува напълно отделно от теб — отбеляза той. — Всъщност този глас в главата ти правил ли е някога нещо? Искам да кажа — нещо друго, освен че ти приказва?

Гарион се замисли за миг.

— Не, не мисля. Казва ми как да правя разни неща, но смятам, че аз съм онзи, който трябва да ги извърши. Когато бяхме в палата на Салмисра, ми се стори, че гласът ме взе от тялото ми, за да отида и да намеря леля Поул. — Гарион се намръщи. — Не, не беше така — поправи се той. — Когато се замисля за това, разбирам: гласът ми каза как да го направя, но аз самият го извърших. Когато излязохме, го чувствах край себе си — това беше и първият път, когато бяхме разделени. И въпреки това не можах да го видя. Ала за няколко минути той пое водачеството, така мисля. Приказваше на Салмисра, за да заглади нещата и да прикрие онова, което всъщност правехме.

— Имал си доста работа, откакто ви оставихме със Силк, а?

Гарион унило кимна.

— Да. И повечето беше наистина ужасна. Изгорих Ашарак. Знаеш ли?

— Леля ти Поул ми разказа.

— Той я удари — продължи Гарион. — По лицето. Понечих да се втурна с нож срещу него, но гласът ми каза да постъпя другояче. Ударих го с ръка и казах: „Изгори!“ Това беше всичко — просто „Изгори!“ — и той пламна. Исках да угася пламъците, но леля Поул ми каза, че Ашарак бил убиецът на майка ми и баща ми. Тогава направих пламъците още по-горещи. Той ме молеше да ги угася, но аз не го направих. — Гарион потрепера.

— Опитах се да те предупредя — меко му напомни Белгарат. — Казах ти, че няма много да ти хареса, след като всичко свърши.

— Трябваше да те послушам — въздъхна Гарион. — Леля Поул казва, че след като човек свикне с тази… — Той се обърка, търсейки подходящата дума.

— Тази сила? — предложи правилната дума Белгарат.

— Да — съгласи се Гарион. — Та тя казва, че след като свикнеш с нея, никога не можеш да забравиш как да я използваш и ще го правиш отново и отново. Бих желал да бях използвал ножа си вместо тази сила. В такъв случай онова нещо в мен никога нямаше да излезе на свобода.

— Знаеш ли, не си прав — съвсем спокойно каза Белгарат. — Вече няколко месеца откак си под страшно напрежение заради тази сила. Използвал си я поне десетина пъти, без да го осъзнаваш.