Дейвид Едингс - Магьоснически гамбит

— Ще се оправи ли? — избоботи Барак, граф Трелхайм, и разсеяно подръпна огромната си червена брада. Наблюдаваше как лейди Поулгара привършва с превръзката на ръката на Белгарат.

— Обикновено счупване — отвърна тя спокойно. — Старият глупак бързо оздравява.

Белгарат потрепна, опита се да размърда ръката си и каза:

— Можеш да не бъдеш така груба, Поул!

Старата му избеляла туника бе раздрана на няколко места и изцапана с кал.

— Трябва да се стегне здраво, татко — отвърна тя. — Нали не искаш да зарасне накриво?

— Помислих си, че ти доставя истинска наслада да стягаш — рече той с обвинителен тон.

— Следващия път се превържи сам — каза хладно дъщеря му и изопна сивата си рокля.

— Жаден съм — измърмори Белгарат на гиганта Барак.

Граф Трелхайм отвори тясната врата и викна:

— Халба бира за Белгарат!

— Как е той? — поинтересува се някакъв моряк.

— Кисел е — отвърна Барак. — И ще стане още по-кисел, ако бързо не гаврътне нещичко.

— Веднага тръгвам — викна морякът.

— Умно решение.

Това беше още едно от нещата, които объркваха Се’недра. Всички благородници в групата им се отнасяха към този дрипав старец с огромно уважение; но доколкото бе схванала досега, той дори нямаше титла. Принцесата можеше да определи с поразителна точност тънките различия между барон и генерал от Императорските легиони, между великия херцог на Толнедра и престолонаследника на Арендия, между регента на кралство Рива и краля на череките, но нямаше и най-смътна представа къде точно в йерархията е мястото на вълшебниците. Практичният й толнедрански ум отказваше да приеме съществуването на вълшебства и вълшебници. Вярно, лейди Поулгара притежаваше титли от половината кралства на Запада и беше най-уважаваната жена в света, но Белгарат, този бездомен скитник, твърде често се оказваше истинска заплаха за обществения ред. А Гарион, напомни си тя, беше негов внук.

— Смятам, че е време да ни разкажеш какво се случи, татко — обади се лейди Поулгара.

— Предпочитам да не приказвам за това — отвърна лаконично той.

Поулгара се обърна към принц Келдар, дребният драсниански благородник с острото лице и язвителното остроумие. Той се беше излегнал на една пейка и гледаше хитро.

— Е, Силк? — попита Поулгара.

— Сигурен съм, че ще ми влезеш в положението, приятелю — извини се принцът на Белгарат с пресилено съжаление. — Ако се опитам да запазя тайна, тя ще изтръгне всичко от мен насила — а предполагам, че няма да е много приятно.

Белгарат го изгледа строго, след това изсумтя с отвращение.

— Не че ми се ще да издам нещо, нали разбираш.

Белгарат се обърна настрана.

— Знаех си, че ще ме разбереш.

— Започвай, Силк — нетърпеливо настоя Барак.

— Всичко е съвсем просто — каза Силк.

— И ти сега ще го усложниш, нали?

— Разказвай де — намеси се Поулгара.

Драснианецът седна удобно на пейката и започна:

— Е, няма кой знае какво за разказване. Преди двайсетина дни открихме следата на Зедар и я проследихме до Нийса. Имахме няколко неочаквани срещи с нийсанските пазачи по границата — нищо сериозно. Както и да е, следата на Кълбото се отклони на изток веднага щом пресякохме границата. Това беше изненада. Зедар се беше насочил към Нийса без никакви отклонения, затова и двамата приехме, че има някаква уговорка със Салмисра. А може би е искал всеки да си помисли тъкмо това. Много е хитър, пък и Салмисра е всеизвестна с желанието си да се забърква в неща, които всъщност не са й работа.

— Погрижих се за това — намеси се лейди Поулгара хладно.

— Какво се е случило? — попита Белгарат.

— По-късно ще ти разкажа, татко. Продължавай, Силк.

Силк вдигна рамене.

— Няма много за разказване. Вървяхме по следата на Зедар и стигнахме до един от разрушените градове близо до старата граница на Марар. Там Белгарат имаше посетител — поне той ми каза така. Аз лично не видях никого. Във всеки случай той ме осведоми, че се е случило нещо, което променя плановете ни — налагало се да тръгнем обратно, да се спуснем по течението до Стис Тор и да се присъединим към вас. Нямаше време да ми обясни повече, защото джунглите изведнъж започнаха да гъмжат от мурги и нийсанци — тъй и не можахме да разберем кого преследват — нас или Зедар. Тъй като се изплъзвахме и на мургите, и на нийсанците, трябваше да пътуваме нощем и да се крием — такива ми ти работи. Проводихме пратеник. Успя ли да стигне до вас?

— Да, завчера — отговори Поулгара. — Но имаше треска и беше необходимо доста време, докато ни предаде съобщението ви.