Нямаше време за обяснения, пък и не можех да скрия от ортака си какво всъщност правя. Внимателно оформих образа на среден на ръст демон в съзнанието си и се преобразих в него.
Раблек отскочи назад, а очите му изскочиха от орбитите.
— Стой тук! — наредих му с гласа на демона, от който тръпки могат да те побият. — Не излизай навън и по-добре изобщо да не гледаш. Ще става още по-лошо.
После с трясък излязох през грубо скованата врата и се насочих към идващите насреща ми мориндими. Както вече споменах, мориндимският магьосник беше още неопитен и с жълто около устата. Би могъл да сътвори някое дяволче с размерите на мишка, но всичко останало беше много над неговите възможности. Само за да го огорча още повече, аз увеличих образа, който бях приел, докато не се превърнах в демон-лорд.
Мориндимите се пръснаха, крещейки от ужас. Както забелязах, магьосникът им бягаше най-отпред. Беше най-млад и затова тичаше най-бързо. Като се убедих, че не е останал нито един от нападателите ни, приех собствената си форма и се върнах в колибата.
— Кой си ти всъщност, Гарат? — попита с треперещ глас Раблек, когато прекрачих през останките от вратата ни.
— Аз съм твоят ортак, Раблек. Нали ти стига да знаеш това? Двамата с теб дойдохме тук, за да забогатеем. Защо тогава не се заемем с работа, преди да сме пропуснали ценната дневна светлина?
Той неудържимо взе да се тресе.
— Къде ми е бил умът през всичките тези месеци? Трябваше да те позная по името! Ти не си просто Гарат. Ти си Белгарат , нали?
— Не е кой знае какво, ортак — опитах се да го успокоя. — Това е само едно име все пак. Нали не съм ти сторил нищо лошо?
— Е, поне досега не си. — Той не изглеждаше много убеден. — Слушал съм много истории за теб, обаче.
— Мога да си представя. Повечето от тях са пропаганда на гролимите, ортако. Случвало ми се е от време на време в миналото да провалям някои техни планове и те трябваше да измислят тези небивалици, за да оправдаят собствените си провали.
— Наистина ли си толкова стар, колкото казват?
— Вероятно и по-стар.
— Каква работа те води в Гар ог Надрак?
Ухилих се насреща му:
— Желанието да забогатея, предполагам. Нали затова двамата с теб се натикахме в тази пустош?
— Тук си прав.
— Значи още сме ортаци?
— Нямам друг избор, Белгарат. Да не би и златото, което намерихме, да е плод на твоята магия?
— Не. Това е съвсем истинско находище на истинско злато. То си лежи тук и само нас чака да го съберем.
Той най-после ми се усмихна.
— Е, ортак, какво чакаме още, та не тръгваме да го събираме тогава?
— Защо пък не — съгласих се.
Златото има неудържимо примамлива сила — не говоря само за червеникавото злато на ангараките, което гролимите използват, за да купуват душите на хора като графа на Джарвик например. Към средата на лятото двамата с Раблек бяхме натрупали повече злато, отколкото можеха да носят конете ни, но ние продължавахме да пресяваме камъните и пясъка на буйния планински извор, все „за по още един ден“. Аз най-сетне успях да потисна ламтежа си за още повече, ала ми беше нужна седмица да убедя ортака си, че е време да тръгваме.
— Бъди разумен, Раблек — казах му. — Вече имаш повече злато, отколкото би могъл да изхарчиш през целия си останал живот. Ако пък се случи пак да стигнеш до просешка тояга, знаеш къде е мястото. По всяко време можеш да дойдеш и да си вземеш злато, колкото ти трябва.
— Просто мразя да оставям нещо недовършено след себе си — отвърна той.
— То няма да ти избяга, Раблек. Ще можеш да го откриеш всеки път, щом ти потрябва.
Знам, че всичко това звучи странно, но аз харесвах ортака си надрак. Той беше малко недодялан и грубоват, но и аз не съм ангел, така че двамата се разбирахме много добре. Той не се плашеше от работата, а когато слънцето залезеше и ние оставяхме инструментите настрана, можеше да говори с часове. Пък аз нямах нищо против да го слушам. Дълго след сблъсъка с мориндимите очите му гледаха диво, щом се обърнеше към мен, но и това го преживя. Ние наистина заприличахме на двама приятели, които са тръгнали да търсят късмет и богатство по света. И двамата забравихме, че всъщност би трябвало да бъдем непримирими врагове и да се избием, вместо да забогатяваме заедно.
Най-накрая сринахме колибата си, заличихме всички следи от работата си колкото се може по-добре и тръгнахме обратно към Яр Гурак.
— Какво ще правиш с парите си? — попитах своя ортак през нощта преди да стигнем занемареното миньорско селище.
Читать дальше