— Умееш ли да се биеш добре? Нямам намерение да си търся лесна плячка, нали разбираш, но може да ни се наложи да отбраняваме това, което намерим.
— Всъщност можеш да разчиташ на мен.
— Това ми стига. Делим ли поравно?
— Естествено.
— Е, речено-сторено. Защо пък да не опитаме тогава. Утре заран ще дойда при шатрата ти и тръгваме. Наситих се на цивилизация.
Успях да науча някои неща за Раблек по време на разговора ни. Бил е насила мобилизиран през последната война и е сред малцината оцелели след касапницата при Во Мимбре. Главата му работеше и той не пазеше мнението си единствено за себе си. Бяхме прекарали в планината вече няколко дни и той започна да става все по-откровен с мен. Това ми помогна да натрупам доста информация за него, пък и за останалите надраки. Той ме убеди, че всички надраки ненавиждат мургите и не изпитват по-топли чувства към малорианците. Раблек редовно плюеше ядно през зъби, колчем споменеше Кал Торак. Макар ортакът ми да не го каза направо и с много думи, аз останах с впечатлението, че е имал някакви търкания с гролимите в миналото. При това Раблек беше много бърз с ножа, когато някой го ядосаше. Ктучик може и съвсем да беше замаял мургите и тулите, но неговите гролими имаха в най-добрия случай само незначително влияние върху надраките. От това, което ми каза Раблек, разбрах, че вече едва ли някой гролим би се осмелил да тръгне сам из Гар ог Надрак. Раблек ми обясни, че съдбата на самотните гролими из горите и планините в тази най-северна част на Ангаракското кралство е все една и съща — изчезват безследно.
Колкото повече разговарях с Раблек, толкова повече проумявах загадъчния пасаж от Кодекса на Дарин. Ангаракското общество не беше така монолитно, както ни се струваше на пръв поглед. Ако някой в скоро време се отделеше, това със сигурност щяха да бъдат надраките.
После, ако щете ми вярвайте, но ние намерихме злато! Бяхме се качили в най-северната част на планината, недалеч от неуточнената напълно граница с Мориндланд и следвахме пътя на един буен поток, който кипеше и се премяташе през огромни камъни, оформяйки дълбоки водовъртежи от пенеста зелена вода. Точно в този момент усетих едно свое неподозирано досега качество, което ние с братята ми наричаме „талант“ — аз чувствах присъствието на златото! Огледах се наоколо — усещах го, че е тук някъде.
— Май вече пада здрач — казах на ортака си. — Защо не разпънем шатрите си някъде тук и да преплакнем няколко лопати пясък, преди да е мръкнало съвсем?
Раблек също се огледа.
— Не ми се вярва да открием нещо — каза той.
— Не можем да сме сигурни, докато не опитаме.
Той сви рамене.
— Защо пък не.
Оставих го той да открие първите няколко самородни къса злато. Не ми се щеше да оставяме ей така толкова много злато. Бяхме попаднали на богато находище от самородно злато, което потокът носеше надолу от самия извор и което стигаше до по-спокойните води, натрошено на дребен пясък.
На това място станахме много богати. Беше един от редките случаи в моя живот, когато съм бил наистина богаташ. Сковахме си груба барака и опоскахме веселото поточе от единия до другия край. Зимата дойде, но ние не помръднахме от мястото си. Вярно, не можехме да свършим много през този сезон, но нямахме намерение да се отказваме и да зарежем откритието си. Започна да вали сняг, а Раблек все повече разкриваше душата си пред мен през дългите зимни месеци. Натрупах още много информация от него през това време, а златото беше нещо като допълнителна премия.
После дойде пролетта, а заедно с нея и банда мориндимски мародери. Бяхме взели обичайните предпазни мерки и бяхме пръснали наоколо предупредителни знаци, че сме чумави, но разбойниците водеха със себе си млад чирак магьосник, който знаеше как да се оправи с тях.
— Тая работа не отива на добре, Гарат — каза мрачно Раблек, взирайки се навън през една цепнатина на стената. Към нас се задаваха двайсетина покрити с кожи мориндими.
— Няма да мине много и тези диваци ще ни правят компания в колибата.
И двамата имахме лъкове, разбира се, но зимният лов на сърни беше намалил значително запасите ни от стрели. Започнах да ругая.
— Доколко си склонен към необичайни решения, Раблек? — попитах го.
— Не и дотам, че да посрещна с отворени обятия двайсет мориндими.
— Аз ще се справя с тях. Но се каня да направя нещо, което не е съвсем обичайно. Само не се вълнувай.
— Ако успееш да прогониш тези зверове, мисля, че ще мога да се овладея някак.
Читать дальше