Дейвид Едингс - Гарион

— Най-напред ме предупреждаваше да се пазя, защото много хора ме търсели и не всички приличали на ангараки. Каза, че единствените, на които мога да имам доверие, са алорните. После ми обясни, че в алорнските кралства съществува религиозен орден, който се е заклел да ме пази и да ме върне на мястото, което заслужавам — трона в Рива. Главата ми беше толкова замаяна от всичко това, че направих задачата му съвсем лесна. Казах му, че искам да се срещна с тези хора, които са ми толкова предани. Но той обясни, че на култистите е забранено да се разкриват пред някого, който не принадлежи към техния орден. Ще повярваш ли, че съвсем доброволно влязох в редиците на Мечия култ?

— Много внимателно е направлявал всяка твоя стъпка, Гелан — отвърнах. — Всеки път, когато си взимал на доверие думите му, неговата власт над теб е ставала все по-силна. Гролимите са много изкусни в убеждаването. Щом те е придумал доброволно да станеш член на култа, вече е бил способен да те накара да направиш всичко, каквото той пожелае.

— Наистина ли останалите алорни от Селин са членове на култа?

— Сигурно мислят, че са, но се съмнявам, че някой истински култист изобщо подозира за съществуването им. Култът няма много последователи тук, в Сендария. Тази малка група от Селин съществуваше изолирано, отделена напълно от останалите членове на култа. Обзалагам се, че Чамдар е прибавил от себе си някои правила, които изобщо не са част от култистката догма. Но за всеки случай ще трябва да говоря с алорнските крале. Май е време отново да поставим култистите на мястото им. — Огледах дърветата наоколо. — Чака ни работа. Хайде да се връщаме в града.

— Чакай малко, татко — каза Поул. — Чамдар е държал под пълен контрол Гелан цели няколко месеца. Искам да съм сигурна, че влиянието му е изчезнало напълно.

— Това не е лошо хрумване, Поул — съгласих се аз.

— Няма да боли, Гелан — увери го тя. После се доближи до него и взе дясната му ръка — онази с отличителните черти върху дланта — и я допря до белия си кичур. Очите й изведнъж добиха отсъстващо изражение, а тези на Гелан се разшириха. Имах чувството, че техните съзнания никога преди това не се бяха сливали по този начин. После Поулгара леко го целуна по бузата.

— Останали са само няколко незначителни следи, татко — каза тя, — но и те избледняват. Съмнявам се, че Чамдар вече би могъл да го застави да си вдигне пръста дори.

— Това е добре. Да вървим в града и да събираме багажа. Още утре сутрин тръгваме към столицата на Сендария. Ще открия някой черекски капитан на кораб и ще уредя пътуването ни до Вал Алорн.

— Сигурно ще трябва да минем през Бор? — с отвращение каза Поул.

— Това е най-краткият път, Поул, а искам да се върна обратно колкото се може по-скоро. Ще натикам Чамдар в миша дупка, а после ще го измъкна оттам за косата и ще приключа с него веднъж завинаги.

— Точно така! — пламенно се съгласи Гелан.

Не стана точно както си го мислех, разбира се. Ашарак Мурга имаше още важна работа на този свят. Неговата смърт обаче отвори съзнанието на Гарион и му помогна да достигне нивото, на което е в момента.

Въпреки това аз загубих няколко години в търсене на постоянно изплъзващия се гролим. Най-накрая, отвратен от всичко, се отказах и се върнах в Долината. Поул, Гелан и малкото им домочадие бяха отседнали в едно селце на около десет мили от Вал Алорн. Мястото беше безопасно, ако изобщо някое място по земята може да се нарече безопасно за наследника на Желязната хватка.

Докато аз издирвах служителя на Ктучик, Белдин се беше завърнал в Долината. Когато и аз най-сетне се прибрах у дома, една сутрин той дойде в кулата ми. Нарече ме какво ли не, все с нецензурни имена, когато му разказах как ме е изиграл Чамдар, но аз не се обидих. Вече сам се бях обругал с много по-страшни думи. Оставих го да говори разпенено и несвързано, докато не започна да се повтаря и го прекъснах.

— Какво става в Малория? — попитах.

— Помниш ли онзи млад човек от Мал Зет, за когото ти говорих преди? — попита той. — Внукът на стария император, когото Торак детронира, след като напусна Ашаба.

— Смътно си го спомням. Името му беше Корзет, нали?

— Така го кръстиха, когато се роди. Сега хората от Малория го наричат с много и различни имена обаче. Когато навърши четиринайсет, отстрани дядо си от управлението и се короняса. Той е почти толкова студенокръвен, колкото е и Торак. Представа нямам защо толкова се стреми към трона. Дори не е сядал на него. Цялото си време прекарва на седлото, защото е решил отново да обедини Малория. Континентът е затънал до колене в кръв. Корзет дори не си дава труда да пита хората дали приемат неговата власт. Просто убива всеки, който му се изпречи пред очите. Когато всичко това свърши, той ще има империя, но в нея няма да са останали много хора. За него обаче е по-важно, че най-после ще има пълна власт.