Дейвид Едингс - Гарион

— Ще ги вложа в търговия с кожи — отговори той. — В нея има много пари.

— Ти вече имаш много пари.

— Парите не значат нищо, ако не ги накараш да работят за теб, Белгарат. Не съм от тези хора, които ще се отпуснат и ще се охранят. Познавам търговци, които през година-две удвояват капитала си.

— Щом вече имаш повече, отколкото можеш да изхарчиш, защо ще си правиш този труд?

— Играта е такава, Белгарат — сви рамене той. — Парите са просто, за да поддържаш някакво ниво. Ще завъртя търговия с кожи не заради парите, а заради играта.

Това ми отвори очите и ми даде най-пълна представа за характера на надраките. Поне успях да схвана защо така ненавиждат мургите.

(Както и да е, много е сложно да се обясни.)

Двамата с Раблек пътувахме заедно до покрайнините на Яр Гурак. Не виждах никаква причина да се връщам отново в това грозно място. Нещо повече — имах много злато в дисагите на седлото и не исках разни любопитни хора да ги претършуват, докато спя.

— Добре си изкарахме, нали, Белгарат? — някак тъжно попита Раблек, докато още яздехме.

— Така си е, приятелю.

— Ако някога ти доскучае, мини да се видим. Планините винаги ще са си тук. Ще съм готов да тръгна на минутата, само ми дай знак.

— Остани си със здраве, Раблек — стиснах топло ръката му.

Границата на Надрак беше още без охрана и аз с облекчение влязох в Драсния. С изненада установих, че богатството ме е направило нервен и загрижен. Ама че странна работа! Когато бях беден скитник, можех да отида където си поискам без ни най-малко колебание. Сега, когато бях богаташ, цялото ми поведение се промени.

Пътувах из Алгария чак до края на лятото на 4881 г. и стигнах Долината, точно когато есента позлати всички листа. Този цвят напълно отговаряше на моето настроение и напомняше на товара ми в дисагите. Двамата с Раблек бяхме сложили плодовете от труда си в здрави конопени торби и на мен се паднаха четиридесет от тях. Трябваха ми часове, за да ги пренеса в кулата. На следващия ден стъкмих импровизирана леярна и претопих златото. Четиридесет торби може и да звучи внушително, но делът на златото в тях не беше кой знае колко. Когато накрая струпах в ъгъла чистия метал, купчинката изглеждаше разочароващо малка. Седнах насреща й и започнах неопределено да разсъждавам дали ще успея да настигна Раблек преди да е напуснал Яр Гурак. Още много злато беше останало неприбрано в нашия поток край границата с Мориндланд, все пак.

(Е, добре де, наистина съм алчен. Казвал съм ви какъв човек бях преди да започна да служа на Учителя. Някои неща не се променят, много съм разсъждавал по този въпрос през изминалите години. Оттогава насам много пъти ме е теглило да се върна при онзи безименен поток. А сетне, в студената сива светлина на утрото, разумът подаваше грозната си глава. За какво, в името на боговете, са му пари на човек като мен?! Ако наистина имах нужда от нещо, все можех някак да си го осигуря. Или пък да си го направя. Това във всички случаи е по-лесно, отколкото да копая злато. Но пък то изглежда толкова примамливо и е така вълнуващо да го откриваш!

През годините употребих няколко кюлчета от съкровището си, но повечето от него си стои още тук някъде.

Извинете ме за минутка, ще се поровя и ще се опитам да го открия.)

Около година след завръщането ми от Гар ог Надрак, Поул ме извести, че Енала, жената на Гелан, най-сетне е родила син. Бяха женени от двайсет години и Гелан вече наближаваше четиридесетте. Безплодието на Енала ни причиняваше много тревоги. Знаете колко важно беше това семейство за нас и можете да си представите какво ни е било. Сигурно не е трябвало да се притесняваме толкова, като се имат предвид силите, които бдяха над рода на риванския крал, но въпреки това не ни беше лесно.

Заминах за Черек, за да видя новия си внук и забелязах, че много прилича на баща си, когато той беше бебе. Това беше още едно потвърждение за работата на силите, които току-що споменах.

Забелязали сте сигурно, че в съзнанието си аз отдавна пренебрегвах тези омразни „пра-пра-пра“. За мен дългата поредица от малки момчета с пясъчноруси коси бяха просто внуци. Обичах всичките еднакво силно.

Поулгара обаче обичаше всяко едно от тях по различен начин — някои по-малко, други — повече. По някаква причина тя беше особено привързана към Гелан и бе дълбоко покрусена от смъртта му през 4902 г., точно деветстотин години след убийството на крал Горек. Близнаците смятаха, че тази годишнина е твърде значима и преровиха ред по ред Мрин, за да открият какво точно е скрито зад нея. Мълчаливият приятел на Гарион обаче ни показа какво точно означава тя — мълчание.