Дейвид Едингс - Гарион

(Предполагам едва ли държите да прекъсна разказа си и да ви дам обширно разяснение на няколко научни теории или пък за принципите на литературната критика. Съмнявам се да искате точно това. Затова нека оставим настрана тези мои занимания и да се върнем към темата, която съм подхванал.)

Мисля, че беше някъде около средата на петдесет и трето столетие — 5249 или 5250 г. — когато сложих последната точка на един от трудовете си, върху който бях работил близо двадесет години. Затова реших, че няма да е зле да прекъсна за малко и да се поогледам наоколо. Промъкнах се в Ктол Мург и проверих какви ги върши Ктучик. Само погледнах — нищо повече. Изглеждаше твърде зает с различните си забавления — някои доста противни, а други направо гнусни — и аз реших да не го прекъсвам.

После се спуснах на юг към Рак Ктол, за да се опитам да открия пещерата, където Зедар криеше своя изпаднал в кома Учител. Не се лутах много в търсене, защото Белдин стоеше точно отсреща, най-отгоре на един хребет отвъд каменистата клисура. Изглеждаше така, сякаш не е мръдвал от няколко десетилетия.

— Още ли не си убил Ктучик? — попита той, когато свалих перушината си.

— Белдин — отвърнах обидено и с мъка в гласа, — защо това е винаги първото, което ме питаш като се срещнем?

— Аз съм прост човек, Белгарат — отговори той, протягайки кокалестата си безформена ръка с удивителна бързина, за да сграбчи един непредпазлив гущер. После го изяде жив. — Да убиеш някого е най-простото решение на проблема.

— Невинаги най-простият начин да си решиш проблемите е и най-добрият — казах му. — Не, още не съм убил Ктучик. Близнаците откриха няколко намека в Мрин, че той ще ни е нужен по-нататък. А аз нямам намерение по какъвто и да е начин да нарушавам хода на предопределението. — Погледнах през клисурата. — Зедар още ли е в онази пещера с Едноокия?

— Не, напусна преди няколко години.

— Ти тогава защо продължаваш да седиш тук?

— Защото е много вероятно Торак пръв да усети, че се е появил Пратеника на боговете. Той ще ни даде знак, когато събитията назреят. Ще те уведомя, когато се срине планината отсреща.

— Имаш ли представа къде е Зедар сега?

— Не мога да знам всичко , Белгарат. Аз имам грижата за Торак, Зедар е твой проблем. Какво прави напоследък?

— Доказах, че три плюс три прави шест — отвърнах с гордост.

— И това ти отне три века? Аз бих могъл да ти го докажа и с шепа бобени зърна.

— Но не и по математически път, Белдин. Емпиричният подход не доказва нищо, защото изследователят може да е луд. Единствено чистата математика е сигурният подход.

— Ами ако обърнеш твоите изводи с главата надолу, няма ли тогава те да се променят?

— Вероятно не.

— Извинявай, братко, но вярвам много повече на емпиричните доказателства. Може и да лудвам от време на време, но аз получих някои отговори по пътя на опита, докато ти си блъскаше главата над колони от числа.

Свих рамене.

— Никой не е съвършен — отвърнах и се преместих от страната, от която духаше вятърът. — Откога не си се къпал?

— Не си спомням. Кога валя за последен път по тези места?

— Тук е пустиня, Белдин. Години могат да минат, без да капне нито капка.

— Така ли? И без това винаги съм смятал, че прекалено честото къпане изнежва тялото. Върви си вкъщи, Белгарат. Опитвам се да работя.

— Така ли? И с какво точно си се заел?

— Опитвам се да направя разлика между „правилно“ и „добро“.

— Защо?

Той на свой ред присви рамене.

— Просто ми е любопитно. Намирам си занимание за мисълта, докато чакам поредната баня. Върви да намериш Зедар, Белгарат, и не ми досаждай повече. Имам работа.

Ако трябва да съм откровен обаче, хич не ме интересуваше къде е Зедар. Състоянието на Торак отнемаше активността му. Обикалях из Западните кралства, наглеждайки фамилиите, за които носех отговорност през вековете. Лелдорините си стояха в Уилдантор и бяха ангажирани с разни чудатости, насочени срещу мимбратите. Баронът на Во Мандор, дядото на Мандорален, също беше зает в битки със своите съседи, които обикновено избухваха по измислен повод. Кланът на Хетар отглеждаше коне, готвейки се, макар и да не си даваше сметка за това, за идването на Господаря на конете. Дядото на Дюрник беше селски ковач. Релг пък беше религиозен фанатик, който през цялото време се възхищаваше на собствената си праведност и чистота. Нямах представа къде е родът на Тайба и това ми причини много безсънни нощи. Знаех, че нейното семейство е някъде по света, но напълно им бях изгубил дирите след нахлуването на толнедранците в Марагор.