Дейвид Едингс - Гарион

— Вероятно не сме го забелязали.

— Чудя се какво ли го задържа.

— Не вярвам да си толкова наивна, че да повярваш на всичко това!

Тя леко се изправи и изопна брадичката си напред. Беше забележително красива жена.

— На колко години мислиш че съм?

— Невъзможно е да се каже, Селмисра. Ти вземаш наркотици, които спират стареенето.

— Може и така да изглежда, но не е съвсем вярно. Всъщност съм на петдесет и седем, а нито една от предшественичките ми не е живяла повече от шейсет. Двайсет малки момичета от джунглата се подготвят да заемат мястото ми, когато умра. Повярвах на Зедар, защото исках това. Сигурно никога няма да спрем да вярваме във вълшебни приказки, нали? Не исках да умра, а Зедар ми предложи възможност да живея вечно. Така силно го желаех, че предпочетох да повярвам на това, което той казва. А причина за всичко си ти!

— Аз?! Откъде ти дойде тази чудата мисъл?

— Ако не знаех, че си живял хиляди години, нямаше да бъда толкова наивна. Ако поне един човек може да живее вечно, значи и другите могат. Ти и братята ти сте ученици на Алдур и той ви е направил безсмъртни. Зедар, Ктучик и Урвон служат на Торак и също живеят вечно.

— Съвсем скоро тези от другата страна ще надделеят — подхвърли през рамо Белдин, застанал до вратата.

Тя се усмихна слабо и очите й се изцъклиха.

— На Иса никога не е хрумвало да обезсмърти своята жрица и на мен ми оставаха само три години живот. Зедар знаеше това и го използва, за да ме измами. Много ми се ще някак да му го върна. Той получи от мен всичко, което искаше, а аз трябваше да изпия чашата с отрова.

Огледах се, за да се уверя, че никой не се е скрил в сенките.

— Зедар не постигна нищо, Селмисра — казах предпазливо. — Твоите убийци пропуснаха един човек. Родът на риванците ще продължи.

Тя ме погледна за миг и после се засмя.

— Какъв чудесен старец си ти — промълви топло. — Ще убиеш ли Зедар?

— Най-вероятно — отвърнах.

— Ще му кажеш ли, че твоят оцелял е последният ми подарък за него преди да му прережеш гърлото? Това е незначително отмъщение, но и то е достатъчно за една умираща старица.

— Каза ли ти Зедар какво се кани да прави Торак, когато кралят на Рива вече е мъртъв?

— Не стигнахме чак дотам — прошепна тя, — но не е трудно да се досетиш. Щом вярва, че Пазителя на Сферата е мъртъв, сигурно ще иска да приключи и с теб по бързата процедура. Ще ми се да наблюдавам от някой ъгъл как ще се сгърчи оцелялата част от лицето му, когато разбере, че планът на Зедар не е проработил.

Главата й се отпусна и тя отново затвори очи.

— Мъртва ли е? — попита Белдин.

— Почти.

— Белгарат! — гласът й се беше превърнал в немощен шепот.

— Да?

— Ще отмъстиш ли за мен?

— Имаш думата ми, Селмисра.

— Моля те, не ме наричай така, Древни. Като бях малка името ми беше Илесса. Много го харесвах. После в селото ни дойдоха евнусите от двореца и се втренчиха в лицето ми. Взеха ме от майка ми и казаха, че от сега нататък ще се казвам Селмисра. Винаги съм мразела това име. Не исках да съм Селмисра, исках да си бъда Илесса, но те не ми оставиха никакъв избор. Трябваше или да стана една от двайсетте дванайсетгодишни Селмисри или да умра. Защо не ми оставиха истинското име?

— Прекрасно име, Илесса — казах й внимателно.

— Благодаря ти, Древни — тя въздъхна немощно. — Понякога ми се ще…

Никога не разбрахме какво й се е искало, защото умря преди да довърши.

— Е — попита Белдин.

— Какво „е“?

— Ще я удариш ли?

— Защо да го правя?

— Нали обеща на принц Геран?

— Някои обещания не могат да бъдат изпълнени, Белдин.

— Излишна сантименталност! — изсумтя той. — На нея и без това й е все тая.

— На мен обаче не ми е.

Преместих змийското кълбо в най-отдалечения ъгъл на залата, изкачих се до трона и нагласих тялото на Селмисра така, че позата да излъчва достойнство. После внимателно я потупах по бузата.

— Спи спокойно, Илесса — прошепнах.

След това се спуснах по стъпалата на подиума.

— Да се махаме оттук, Белдин — казах. — Мразя змийската миризма.

Разочаровани сте, нали? Очаквахте потресаващо описание на моята ужасна разплата с тялото на Змийската кралица. Е, аз съм добър разказвач. Ако точно това искате да чуете, предполагам, че бих могъл доста добре да го увъртя. А като си поохладите малко главите, вероятно ще се засрамите.

Честно казано, никак не се гордея с това, което направихме в Нийсия. Ако бях изпълнен с ярост и жажда за мъст, нещата, които извършихме там, щяха да са напълно обясними. Не че са достойни за възхищение, но поне могат да бъдат извинени. Ала действията ми бяха съвсем хладнокръвни. А това ги прави чудовищни, не мислите ли така?