Дейвид Едингс - Гарион

— Пригответе се тогава да умрете всички — изрева Торак срещу нас, втурвайки се напред с оголен меч.

Това леко ме притесни. Току-що го бях видял как прави на прах огромни камъни с този меч. Изражението на Бранд дори не се промени, когато вдигна щита си да се предпази от атакуващия.

Ако някога сте виждали битка между мъже, въоръжени с мечове и щитове, тогава сигурно знаете колко зле се вдлъбват и разцепват щитовете под ударите на меча. По щита на Бранд обаче не проличаха никакви следи от Ктрек Гору и оръжието на Торак се плъзна по него, без да го засегне. Неудържимият замах на Торак не успя дори да разреже сивото наметало, което покриваше щита. Явно Сферата на моя Учител се беше погрижила за това.

Щитът на Торак обаче не беше толкова неуязвим, защото при ответния удар Бранд заби дълбоко меча в ръба му. Торак отново нападна, но и този път ефектът беше същият. После отново дойде ред на Бранд и мечът му остави дълбока вдлъбнатина върху щита на Торак.

Така продължи още известно време. Двамата си разменяха удари с мечовете, предизвиквайки непоносим шум и разпръсквайки искри, щом остриетата се срещнеха. Те се люшкаха напред-назад, стараейки се да запазят равновесие върху неравната земя. Бранд сякаш продължаваше да е в мрежата на това неестествено спокойствие, но яростта на Торак стигаше до лудост. Той крещеше срещу каменното изражение на риванеца и ударите му зачестяваха все повече. Въпреки огромната тежест на Ктрек Гору, Торак го въртеше с бързината, с която алгарските конници размахват своите саби. Яростта на неговата атака отхвърли Бранд назад. После, с един удар, който промени посоката си насред път, Торак закачи оголеното ляво рамо на Бранд.

„Е, най-после — каза познатият глас. — Мислех, че така ще я карат цял ден. Върви и дай сигнала, Белгарат! Време е вече да свършваме с това.“

Направих го без дори да се замисля. Не ми трябваше да се замислям. Инструкциите плуваха из главата ми отпреди близо три хиляди години. Седнах на задните си крака, вдигнах муцуна и започнах да вия. В същия момент бялата сова издаде остър пронизителен крясък.

Бранд отскочи назад и прокара острието на меча си по щита, разрязвайки сивото покривало. Кал Торак силно потрепера под завладяващото синьо сияние на Сферата. Тлеещият огън, който обикновено прозира зад лявата страна на маската му, сега заблестя като малко слънце. Той изкрещя и Ктрек Гору падна от неудържимо треперещата му ръка. Свали щита си и се опита да се скрие зад него. Дясната му ръка покри дясното око, но нямаше лява ръка, за да скрие лявото. Бранд нанесе последния удар от техния дуел и това не бе разсичащ удар, нанесен отгоре. Това беше пронизване. Той сграбчи меча с две ръце и замахна напред, но ударът не беше насочен нито в гърдите, нито в гърлото, нито към корема на Торак. Той целеше горящото ляво око. Острието издаде ужасяващ звук, пронизвайки шлема на Торак, но още по-страшен беше той, когато мечът прониза окото и стигна мозъка на осакатения Бог на ангараките.

Торак изкрещя отново, но това не беше вик на болка, а от непоносимата загуба. Той стисна острието и го изтръгна, после го хвърли настрана. Свали шлема и отхвърли желязната маска от лицето си. За първи път от деня, когато разцепи света, виждах лицето му. Дясната страна беше още непокътната и красива.

Лявата обаче беше ужасяваща. Отмъщението на Сферата на моя Учител надминаваше всяко въображение. Още личаха пламтящи белези, но по-голяма част от плътта беше овъглена и отдолу се подаваха костите.

Лявото му око вече не пламтеше. От него течеше кръв.

По-голямата част от епоса на Давул Хромия е написана много зле, но неговата кулминация не е толкова лоша. Затова ще ви я цитирам:

А ето какво наистина се случи във Во Мимбре. Цели библиотеки с томове са изписани за битката. Но само с няколко изключения, написани предимно от алорнски учени, всички останали бъбрят ненужно и пропускат наистина знаменателни събития, които доведоха до дуела на Торак и Бранд. Всяко наше действие беше насочено да принуди Торак да приеме предизвикателството на Бранд. Поставили го веднъж в ситуация, в която няма избор, изходът беше ясен.

Падението на техния Бог окончателно срина духа на ангараките. Улгосите бяха избили кралете и генералите им, за да няма кой да ги командва. Ангараките не можеха да действат пълноценно без надзор. Някой много мъдро беше казал: „Чудесно е правителството да се ръководи от някой съвършен човек. Но какво ще правите, когато съвършеният човек получи разстройство?“ Това е основният аргумент срещу всеки абсолютизъм.