Дейвид Едингс - Гарион

В една битка винаги се получават обърквания, но по всичко личеше, че тази ще е най-блестящата в цялата досегашна история. Дългите години, прекарани в планиране и подготовка, сега даваха плодове. Ангараките бяха объркани, но ние знаехме точно какво правим и какво ще го последва. Всичко, което можеха да правят ангараките, бе да се опитват да реагират адекватно.

„Белгарат! — Беше Белтира. — Ад Рак Кторос падна.“

„Мъртъв ли е?“

„Не още, но скоро и това ще стане. От корема му стърчи улгоски нож.“

„Хубаво. Не давай въздух на неговите мурги. Опитай се да ги разцепиш и разпръснеш.“ Погледнах на запад. Легионите методично си прокарваха път през редиците на надраките, а тулите вече се бяха разбягали. „Легионите всеки момент ще разсекат надраките — докладвах на Белтира. — Ако ти разцепиш мургите, Зедар ще трябва да включи и резервите си. Точно това и чакам.“

Със сигурност не съм най-надареният генерал на света, но във Во Мимбре определено имах предимство. Бях на няколко десетки метра над бойното поле и можех да видя всичко, което се случваше там. Освен това поддържах постоянна връзка с моите братя, така че можех да направлявам хода на битката. На всичко отгоре Поулгара веднага ми съобщаваше какво планират Кал Торак и Зедар, за да ни се противопоставят. При тези обстоятелства и един сержант би могъл да ръководи битката при Во Мимбре. Когато се замисля за онова време, си давам сметка, че ние бяхме спечелили битката още докато планирахме действията си във военния институт на Тол Хонет, много преди нашият авангард да потегли към бойното поле. Стратегията — това е алфата и омегата на една битка. Замислете се върху това преди да обявите война на някого. Трябваха ми векове преди да набия тази максима в главите на някои особено твърдоглави алорни.

Устремът на мимбратските рицари постепенно беше започнал да отслабва. След като първоначалният смут на малорианците бе преминал, съпротивата им се усили и части от тяхната армия заобиколиха рицарите и ги затвориха в пръстен. На този етап от битката приливът безмилостно взе да се оттегля. Мимбратите сега бяха обкръжени, а конете им се намираха на прага на пълно изтощение. Пиките отдавна бяха строшени и те бяха принудени да се отбраняват единствено с бойните си брадви. Числеността им бързо намаляваше и Мандор бе принуден да изтегли хората си от този кръг, който винаги бележи началото на това, което романтично наричат „бой последен“. Арендските поети обичат да описват последни боеве. Това им дава възможност да възхваляват разточително безмерната храброст и да преувеличават безбожно подвизите на отделни рицари. Резултатът обаче почти винаги е един и същ. Участниците в последния бой обикновено завършват като накамарени на куп трупове. Това може и да е много вълнуващо за поезията, но от тактическа гледна точка е напразна и безсмислена загуба на хора.

„Белдин! — извиках аз. — Трябват ми легионите! Сега! Мимбратите са обкръжени. Ако ги прегазят, ти ще затънеш до шията в малорианци!“

„Идваме, Белгарат! Дръж се!“

Така и не успях да разбера напълно смисъла и значението на толнедранската тактика. Твърде често си мисля, че начинът, по който легионите се прегрупират, ще е по-подходящ за някой парад, отколкото за бойно поле. Керран напредваше по широк фронт с около четиридесет легиона. Той издаде няколко резки команди, на които редиците отвърнаха със стройно джафкане. Бойните части бързо се обединиха в непробиваема редица, която имаше формата на връх на копие. Надраките се бяха подготвили за по мащабна атака и просто не можаха да реагират достатъчно бързо на внезапната промяна. Щитовете на легионерите бяха допрени плътно един до друг и те напредваха в тръс, режейки редиците на надраките така гладко, както топъл нож влиза в масло. Веднъж преодолели надраките, те изскочиха в гръб на малорианците, докато онези се биеха с рицарите на Мандор. След броени минути легионите и рицарите се срещнаха.

Този ден не се получи никакъв „бой последен“.

За да отчаят окончателно Кал Торак, череките използваха коридора, проправен от Керран, и се врязаха с огромна мощ в центъра на малорианската армия. Редиците на мургите взеха да се късат отляво на Торак.

На Зедар не му оставаше нищо друго, освен да включи и резервите в битката. А на мен само това ми трябваше. Изчаках около четвърт час, за да дам възможност на резервите на ангараките да напуснат позицията си и да стигнат северната страна на бойното поле. Исках гърба на Торак да остане почти оголен, а се опитвах и да осигуря достатъчно време на копиеносците на Родар, за да пробият през разпадащите се редици на мургите и да се съединят с основните ни сили. Смъртта на Ад Рак Кторос покоси духа на мургите и съпротивата им ставаше все по-вяла. Накрая се изсипаха и драснианците, а алгарската конница не позволяваше на мургите да затворят редиците си зад гърба им.