Дейвид Едингс - Гарион

„Добре, Белкира — насочих отново мисълта си аз. — Сега вече можеш да се присъединиш към нас.“

Бранд изсвири една-единствена нота с рога си и аз зачаках. Признавам си, бях малко неспокоен. После в края на леса при северната страна на долината взеха да никнат риванци, сендари и астуриански стрелци. Те напредваха бързо, а по пътя им нямаше нито една ангаракска част, която да забави хода им.

„Татко! — гласът на Поулгара се извиси леко пискливо. — Торак излиза!“

„Разбира се, че излиза, Поул — отвърнах. — Нали това целяхме.“ Казах го твърде спокойно, сякаш никога и не съм се съмнявал в това. Позирах, естествено. Бях достатъчно високо в небето над бойното поле, така че тя не можеше да ме види. Или поне не толкова ясно, че да забележи как лудешки и тържествуващо пикирах, обзет от всепоглъщащо ликуване. Сигурен съм, че не е чула и писъците на моя триумф. Отчаяната ни тактика беше проработила!

Резервите на Зедар още не бяха изцяло въвлечени в боя и след няколкоминутно объркване те се обърнаха назад в отчаян стремеж да защитят първоначалните си позиции. Астурианците обаче бяха вече достатъчно близко, за да ги пресрещнат със стена от стрели. Риванците и сендарите напредваха и преградиха пътя им назад.

Първоначалната тактика на Кал Торак се състоеше в това да ни смачка между двете си армии. Сега всичко се обърна с главата надолу. Неговата армия беше по средата, а моята идваше срещу него от две страни. Малорианците бяха в капан, тулите отдавна бяха избягали, а мургите и надраките бяха деморализирани и почти не действаха. Пипнах го! А после изведнъж осъзнах какво трябва да направя.

„Хайде, Поул — обадих се на дъщеря си, — излизай вече оттам. Време е да се присъединим към Бранд.“

„Какво?“

„Трябва да сме редом с него по време на събитието .“

„Никога не си ми го казвал.“

„И аз не го знаех досега. Не се туткай, Поулгара. Не бива да закъсняваме.“

Прелетях до северния край на бойното поле, кацнах и приех собствената си форма. Това доста сепна един взвод сендари. Нямах време да им обяснявам надълго и нашироко и оттогава вече петстотин години разни диви истории се носят из Сендария.

Полутах се малко, докато намеря Бранд. Когато пристигнах, Поулгара вече беше при него.

— Нали знаеш какво трябва да правиш? — попитах риванския Пазител.

— Да — отвърна той.

— А знаеш ли кога да го направиш?

— Ще го направя, когато дойде времето.

Спокойното, малко отчуждено отношение на Детето на Светлината — който и да е той — винаги ме е изнервяло. Предполагам, че така и трябва — нали е под пълен контрол на Необходимостта, но ми изглеждаше малко неестествено. Гарион ми каза, че се е чувствал по същия начин през онази ужасна нощ в Ктол Мишрак, когато двамата с Торак най-накрая се срещнаха. Аз обаче си спомням, че изобщо не усещах нещата по този начин при онзи кратък сблъсък със Зедар в Мориндланд. Разбира се, аз таях немалко лична омраза към Зедар по онова време и това явно е повлияло.

После в изражението на Бранд нещо се промени. Спокойното му безразличие се изгуби и беше заменено от почти нечовешка решителност. Той се изопна и дори гласът му сякаш не беше неговият, а езикът, на който продума, със сигурност не беше нито едно от риванските наречия.

— В името на Белар те предизвиквам, теб, Торак, осакатен и прокълнат — каза той. Гласът му не ми се видя много силен, но после ми казаха, че са го чули дори вътре във Во Мимбре. — И в името на Алдур също — продължи той. — Ще те поваля с презрението си. Нека прекратим кръвопролитието и аз ще се срещна с теб — човек срещу Бог — и ще те победя. Предизвиквам те, Торак! Приеми го или нека те заклеймят като страхливец хора и богове!

Ето това вече привлече вниманието на Торак. Беше се въоръжил преди да си подаде носа от тази глупава кула и носеше същата архаична броня от времето на Войната на боговете. Огромният му щит беше прикрепен с ремък към сакатата лява ръка. А претрупаният с пера и украси шлем с визьор покриваше излъсканата маска, с която той криеше обезобразеното си лице. Десният му юмрук стискаше черния меч, който наричаше Ктрек Гору. Обидното предизвикателство на Бранд го беше вбесило и той накълца с меча си дузина големи камъни, преди да се овладее. Ангараките, които бяха най-близо около него, отскочиха на безопасно разстояние, а Зедар офейка като заек.

— Кой сред смъртните крале е толкова глупав, че да предизвика Краля на света? — изрева Торак. — Кой от вас ще се опълчи срещу Бог?