Дейвид Едингс - Гарион

Поулгара се присъедини към нас върху стената късно сутринта.

— Тримата май сте били доста заети, а? — установи тя. — Вдигахте толкова шум, че не можех да чуя даже собствените си мисли. Зедар е на прага на изтощението.

— Добре — рекох. — Взе да ми омръзва да играя игрички с него.

— Още е рано да злорадстваш, татко. Там отвън не е само Зедар, нали ти е известно. Не мога да се отърва от усещането за много работещи заедно умове. Зедар е повикал гролимите да му помогнат.

— Можеш ли да разбереш какво се кани да прави сега, сестрице? — попита я Белкира.

— Нищо определено — отговори тя. — Май си мислят за мръсотията.

— Мръсотията? — възкликна Белкира. — За какво им е това? Всичко отвън е кал сега.

— Ще я пресушат. Зедар е накарал гролимите да се съсредоточат върху изтеглянето и на последната капка влага от долината.

— За какво, за Бога, им е това?

— Не съм допусната до такава информация, чичо — каза му тя. — Кой знае защо Зедар ми няма доверие.

— Зедар винаги е бил лепкав тип — каза Белкира. — Не искам да наранявам чувствата ти, Белгарат, но никога не съм го харесвал. Сигурен ли си, че не си пропуснал нещо, когато го обучаваше?

Белтира никога не би казал подобно нещо. Братята ми не бяха абсолютно еднакви все пак. Много е лесно да пропуснеш тези дребни различия. Близнаците обикновено си приличат, но няма двама души, които да са напълно еднакви.

Лявата вежда на Поул вече беше вдигната високо още преди да ме погледне.

— Ами да — каза тя, — не пропусна ли нещо?

— Това сега няма значение — отвърнах. Никога не съм бил напълно сигурен колко надълбоко в мислите ми може да проникне Поулгара и предпочитам това да си остане непроменено. Дюрник нямаше никакви тайни от Поул, но аз имам такива, в които дори самият аз не бих желал да надничам. Ако искаш да запазиш поне малко себеуважение, трябва да имаш тайни и от самия себе си.

Беше късно следобед, когато открихме за какво му е било на Зедар да пресушава калта. Бурята, която той хвърли срещу астурианските стрели, още повяваше безобидно от другата страна на града. Но внезапно смени посоката си и префуча над изсушената равнина, вдигайки огромни облаци от прах. След няколко минути не беше възможно да се види нищо навън. Явно прашната буря имаше за цел да прикрие друга атака. Стрелците на Уилдантор трябваше да пускат стрелите си на сляпо, а това не дава голям ефект.

— По-добре е да направим нещо, Белгарат! — извика през воя на вятъра Белтира.

— Работя по въпроса — отвърнах му, но колкото и да се напъвах, не можех да постигна нищо. Поулгара обаче ме изпревари.

— Точно до нас има река, татко, а Зедар почти се самоуби с усилието да вдигне бурята срещу нас. Какво ти говори това?

— Абсолютно нищо. А на теб какво ти говори?

— О, татко, да не би умът ти да е заспал?

— Недей да скромничиш, Поул. Давай направо.

— Трябва да уталожим този прах, нали? Мисля, че един воден циклон ще е достатъчен.

— Поул, това е блестящо! Вземи близнаците да ти помогнат. Те раздухаха всички видове лошо време във Войната на боговете.

— Може би и ти ще ни помогнеш малко, татко.

— И сама ще се справиш, Поул.

— О?

— Мисля, че брат Зедар има нужда от един бърз урок по добро поведение.

— Да не се каниш да му спреш сърцето?

— Не. Казано ми е да не правя нищо непоправимо с него. Но ако му отвлека вниманието, едва ли ще наруша правилата.

— Забавлявай се тогава — рече ми тя, а после тримата с близнаците отидоха на стената, от която се откриваше реката.

Размислих върху няколко възможности и накрая се спрях на една, която не само щеше да постави в неудобно положение Зедар, но щеше и да го унижи. Потърсих го чрез разума си и го открих на върха на един хълм на около пет мили разстояние. Винаги търсете Зедар на най-отдалеченото от битката място. Призовах Волята си и я освободих много бавно. Не исках да разбере какво правя, докато вече не беше твърде късно.

Той гледаше над прашните облаци с отблъскващо самодоволство.

После с отсъстващ вид почеса носа си.

След това яростно заби нокти в едната си подмишница. После се съсредоточи върху останалите части на тялото си. Чесането ставаше все по-трескаво и той не престана, дори когато Поулгара и близнаците откъснаха част от неговата буря и я запратиха над река Аренд.

В пристъп на пъклено творческо вдъхновение аз направих така, че да го сърбят даже ноктите на краката. След няколко минути той на практика танцуваше и така дращеше кожата си, че кървеше на няколко различни места едновременно.