Дейвид Едингс - Белгарат — магьосникът

Желязната Хватка така и не се съвзе след загубата на съпругата си. Той, разбира се, наближаваше шейсетте, когато Белдаран ни напусна, затова и без друго времето Даран да поеме трона беше почти настъпило. Това ми даде и достатъчно добро основание да накарам Поулгара да остане на Острова. Така й осигурих достатъчно работа, че да не може да мисли твърде много за сполетялата я загуба.

На мен също ми беше необходимо сериозно, всепоглъщащо занимание и затова още с връщането си в Долината се зарових в Мринския кодекс. Прерових безброй пъти от единия до другия край, търсейки някакъв намек, предназначен да ме предупреди за онова, което е предстояло да се случи с Белдаран. Обзе ме неописуемо облекчение, когато така и не открих нещо подобно. В противен случай сигурно нямаше да се освободя от чувството за вина.

Около шест или седем години по-късно, в Долината пристигна пратеник на Даран, който бе дошъл да ме извести за смъртта на Рива Желязната Хватка. Мечото рамо бе починал предишната зима, а Драс и Алгар бяха вече старци. Може би най-неприятното в това да живееш безкрайно дълго е непрекъснатата загуба на приятели. Понякога ми се струва, че целият ми живот е бил едно безкрайно погребение.

Поулгара се върна в Долината около година след това, помъкнала непосилен товар от всевъзможни медицински книги. В тях най-вероятно нямаше нищо, което е могло да помогне на Белдаран, но Поул държеше да се увери в това лично. Не знам какво щеше да направи, ако бе открила някакво лечение, за което да не е подозирала на времето и което да е било достатъчно ефективно, за да излекува нейната сестра-близначка. За моя неописуема радост, тя също извади късмет.

В следващите петдесетина години не се случи нищо особено и животът в Долината си течеше кротко и безбурно. Даран се ожени, роди му се син и после остаря, докато ние с Поул продължавахме своите занимания. Чувството за взаимна загуба ни сближи през годините. Колкото по-дълбоко навлизах в скрития смисъл на Мринския Кодекс, толкова по-тревожно ставаше усещането за онова, което ни готвеше бъдещето. Едно поне ми даваше опора — до момента не бяхме пропуснали да направим дори една важна крачка, което значеше, че сме готови.

Белдин се върна от Малория малко преди края на двайсет и първия век и ми разказа за случващото се там, което определено не беше нищо особено.

— Мен ако питаш, нищо сериозно няма да се случи, преди Торак да се измъкне от уединението си в Ашаба.

— И тук е кажи-речи същото — казах му аз. — Толнедранците се усетиха за златото в Марагор и изградиха на границата си с марагите град, който кръстиха Тол Ран. Опитват се да изкушат марагите да търгуват с тях, но засега без особен успех. Значи казваш, че Торак е още в Ашаба?

Белдин кимна.

— Изглежда Белязаното приятелче ужасно си пада по собствената си компания.

— Да му се не начуди човек.

Съвсем съзнателно избягвахме да говорим за Белдаран и за другите приятели, които ни бяха напуснали.

И без друго символичната търговия между Драсния и Гар ог Надрак беше рязко преустановена, след като надраките започнаха да атакуват градовете и поселищата в източна Драсния. Кхадар, синът на Бичия врат, обаче реагира мълниеносно и надраките бяха принудени да се кротнат отново и да се изпокрият по горите си.

През 2115-та толнедранците, раздразнени до крайност от безразличието на марагите към търговията, преминаха в настъпление. Ако бях следил събитията там по-внимателно, сигурно щях да успея да се намеся, но по това време съзнанието ми беше заето с други дела. Забогателите до самозабрава търговци от Тол Хонет започнаха атаката си срещу марагите с кампания срещу ритуалния канибализъм. Историите и слуховете, пуснати сред простите хорица, ставаха все по-невероятни и по-невероятни. Разбира се, никой нормален човек не си пада по идеята за канибализъм, но настроенията против марагите си бяха изкуствено раздухани. Ако потоците в Марагор не бяха затрупани със злато и скъпоценни камъни, толнедранците едва ли щяха да си мръднат и пръста за онова, което ставаше отвъд границата им.

За съжаление, Ран Вордю Четвърти се бе възкачил на трона само година преди всичко това да му се изсипе на главата и неговата неопитност допринесе в огромна степен за развръзката на този драматичен конфликт. Развихрилата се в Толнедра истерия в крайна сметка го принуди да капитулира пред войнолюбците и да обяви поход срещу марагите.

Толнедранската инвазия в Марагор се превърна в една от най-мрачните страници в човешката история. Толнедранските легиони не тръгнаха с мисълта да воюват. Тяхната задача беше да изтрият марагската раса от лицето на земята, и бих казал, че почти успяха в този свой стремеж. Клането беше зловещо и само вродената алчност на толнедранците предотврати пълното изтребление на марагите. Към края на войната толнедранските генерали все пак се сетиха, че биха могли да вземат и пленници, предимно жени, които продаваха на нийсаните. Чедата на Исса, които имаха стари сметки за уреждане с марагите, даваха мило и драго, за да се сдобият с някоя марагска робиня.