Дейвид Едингс - Белгарат — магьосникът

— Чичо — отвърна ми императорът.

— Знаех си, че не би могло да е иначе. Искам да ми даде благословията си за брака между наследника на графа на Вордюн и принцесата на дриадите.

— Но, Белгарат, това е абсурдно!

— Да, знам, но въпреки това трябва да се случи. Трябва!

— Защо?

— Както обикновено, манипулирам историята, Ран Вордю. Този брак всъщност няма почти нищо общо с онова, което ще се случи в Толнедра. Той е насочен срещу Торак и ще го порази след около три хиляди години.

— И ти можеш да виждаш толкова напред в бъдещето?

— Аз — не, но моят Учител може. Твоят интерес във всичко това е периферен. Та значи, ние двамата, по различни причини, искаме Хонетините да не получат достъп до Гората на Дриадите.

Ран Вордю сбърчи замислено чело, вперил поглед в тавана.

— А ако моят чичо дойде лично до Тол Борюн, за да извърши бракосъчетанието, това ще помогне ли? — попита ме по някое време.

Точно тази идея не ми бе хрумнала, признавам.

— Ами, да, Ран Вордю — казах аз, ухилен до ушите. — Би могло.

— Ще го уредя. — Императорът ми върна двайсет и четири каратовата усмивка. — За бъдещето на Хонетите.

— Бих пийнал за това.

И тъй, Делон и Ксория се ожениха, а родът на Борюните се свърза завинаги с дриадите.

О, между другото, майката на младоженеца не присъства на сватбата. Не се чувствала добре.

Цялата история ми отне почти три години, но като се имаше предвид колко важно беше всичко, времето не бе отишло на вятъра. Върнах се в Долината повече от доволен. Какво ти доволен, направо ме беше обзела поредната мания за всесилие.

Наложи ми се да прекося Толнедранските планини в края на зимата и затова отново приех далеч по-удачния вълчи облик. Вълците са далеч по-добре пригодени от хората за прекосяването на затрупани в снегове планини.

След като се спуснах от планините в южния край на Долината, приех отново обичайната си форма и почти на мига в главата ми прогърмя дуетът на близнаците, които опитваха да се свържат с мене.

— Не викайте! — креснах им аз на свой ред.

— Къде се губиш? — пожела да узнае Белтира.

— В Толнедра. Сякаш не го знаехте.

— Опитваме да се свържем с теб от цяла седмица.

— Трябваше да прекося планините и затова се преобразих във вълк.

Това винаги е бил един от недостатъците, когато приемеш друга форма.

— Какво има? — изпратих им мислено своя въпрос.

— Белдаран е много болна. Поулгара отиде на Острова, за да види с какво може да помогне. — Той направи кратка пауза. — По-добре побързай, Белгарат.

Мразовита тръпка прободе гърдите ми.

— Ще мина напряко през Улголанд, за да се добера по-бързо до Камаар — казах им. — Уведомете Поулгара, че идвам.

— Може да ни се наложи да се свържем отново с теб. Пак ли ще се преобразиш вре вълк?

— Не, ще летя. Като ястреб, предполагам.

— Ти не летиш много добре, Белгарат.

— Може би е време най-после да се науча. Преобразявам се.

Загрижеността ми за Белдаран беше толкова смазваща, че дори не успях да се сетя за нещата, които обикновено ми пречат при летенето. След около половин час, в който привиквах с новата си форма, вече порех въздуха със скорост, която в други случаи би ме изплашила до смърт.

Бях безкрайно изтощен, когато два дни по-късно се добрах до Камаар. Въпреки това поспрях за не повече от час и се стрелнах над Морето на Бурите.

Кацнах на брега на Острова за иначе немислимо за мен време, но въпреки това бях закъснял. Белдаран беше мъртва.

Поулгара въобще не говореше, а Рива беше в състояние, подобно на моето след смъртта на Поледра. Точно в момента нямаше смисъл да се опитвам да успокоя който и да е от тях, затова отидох при своя внук.

Открих го на върха на най-високата кула на двореца. Очите му просто бяха привършили и той седеше с подпухнали очи и мрачно лице при една от бойниците. Толкова беше пораснал.

— Хайде, Даран — казах му, колкото можах по-спокойно. — Дръпни се оттам.

— Дядо!

— Казах ти да се дръпнеш оттам.

Не исках да поемам каквито и да е рискове с него. Един неочакван пристъп на отчаяние можеше като нищо да го накара да сложи край на живота си. Щях да се отдам на собствената си мъка едва по-късно. Точно сега трябваше да му помогна да се справи с неговата.

— Какво ще правим сега, дядо? — проплака той.

— Ще продължим напред, Даран. Това е, което трябва да направим. Сега ми разкажи какво се случи.

Той се овладя, доколкото му позволяваха изчерпаните сили.