Дейвид Едингс - Белгарат — магьосникът

Така или иначе, цялата история беше гнусна, но марагите май трябва да благодарят на тъпоглавите толнедрански генерали, защото ако не бяха започнали да продават робини в Нийсия, вероятно нямаше да се роди и Тайба, а това щеше да е равносилно на катастрофа. В Мринския кодекс тази жена беше наречена „Майката на мъртвата раса“, и тя също трябваше да присъства в нужния момент, иначе всичките ни предварителни приготовления щяха да отидат по дяволите.

Още щом легионите пометоха зле подготвените за война мараги, толнедранските ловци на съкровища заляха Марагор като ято скакалци. Мара, обаче, имаше свои собствени планове. Аз никога не съм разбирал Мара, но тогава разбрах чудесно реакцията му спрямо жестокостите на толнедранците и дори я одобрих с цялото си сърце, макар че тя доведе до известни търкания между Боговете. Казано най-просто, Марагор се превърна в земя на призраците. Духът на Мара осигуряваше за зажаднелите за злато толнедранци нечувани ужаси. Повечето от тях се побъркаха. Още повече се самоубиха в последствие. Малкото оцелели, които някак успяха да се завърнат по домовете си, прекараха остатъка от живота си като душевни инвалиди.

Дори духът на Недра не беше доволен от стореното от неговите чада и той говори доста твърдо с Ран Вордю. Това всъщност беше и причината за построяването на манастира при Мар Терин и един от най-алчните търговци, започнали всичко, стана един от първите монаси там, за да прекара остатъка от живота си в успокояване на духовете на изкланите мараги. Да принудиш един толнедранец да се обрече доброволно на бедност е най-лошото нещо, което можеш да му сториш.

За съжаление, нещата не спряха дотук. Белар и Мара винаги са си били близки и изстъпленията на чедата на Недра обидиха безмерно Бога-Мечка. Това беше всъщност причината за черекските набези срещу толнедранския бряг. Череките обърнаха особено внимание на Тол Вордю, домът на Вордюнската династия и всичко, което Ран Вордю успя да направи, беше да седи отстрани и да кърши безпомощно пръсти, защото нищо не може да спре развилнелия се алорн.

Накрая се наложи моят Учител да поеме нещата в свои ръце и едва тогава се стигна до мир между Белар и Недра. В края на краищата, Торак все още беше нашият основен проблем и той все още ни беше абсолютно достатъчен, за да има за какво да се безпокоим.

След унищожаването на Марагор, когато гневът на черекските берсерки се поуталожи, в западните кралства се установи крехък мир, който естествено не важеше за Арендия. Техните безкрайни граждански войни така и не престанаха, може би защото те самите не го искаха. Взаимната омраза вече се беше превърнала в нещо като религия за арендите.

Ние с Поул прекарахме следващите няколко века в Долината, увлечени в своите занимания. Моята дъщеря прие без излишни коментари факта, че явно не й е писано да остарее. Странното при нея обаче беше, че тя наистина не старееше. Ние с Белдин отдавна бяхме придобили вида на зрели мъже, близнаците също. Косите ни сивееха тук-там. Поул обаче си остана все така свежа и красива, както в онзи прекрасен ден на сватбата на нейната сестра. А вече беше на повече от триста години. Единствената забележима промяна бе в някак помъдрелите й очи. Предполагам, че един магьосник би трябвало да изглежда зрял и мъдър, за което няколко сиви кичура само биха му помогнали. Поулгара обаче не мислеше и да се оплаква от това, че косата й е все така прекрасна.

Може би някой ден ще проверя на какво се дължи всичко това. Върти ми се мисълта, че всеки от нас е придобил вида, към който винаги се е стремял. Звучи интригуващо, нали?

Както и да е. Та в началото на двайсет и петия век, струва ми се, Поулгара реши, че вече й е време да се оправя съвсем сама. Опитах се да й предложа помощта си, но тя ме сряза:

— Учителя ми каза да се погрижа за това, татко. Доколкото си спомням, твоето име дори не се спомена в разговора.

Последната й забележка беше абсолютно ненужна.

Изчаках половин ден, след като тя препусна, възседнала своя алгарски кон, и я последвах. Никой не ми беше забранил да го правя. А аз в края на краищата бях неин баща. Знаех, че има невероятен талант и все пак…

Трябваше, естествено, да бъда адски внимателен. Като изключим майка й, Поулгара ме познава по-добре от всеки друг на този свят и аз съм склонен да мисля, че би могла да долови присъствието ми на десет мили разстояние. Разширих необичайно репертоара си, докато я следвах по източната граница на Улголанд. Май променях формата си кажи-речи всеки час. Стигнах дори дотам да се преобразя в полска мишка, за да мога да наблюдавам лагера й привечер. Една ловуваща сова за малко не сложи край на бляскавата ми кариера на досадник.