Дейвид Едингс - Белгарат — магьосникът

— Нима? — казах аз.

— Мечият култ се е съживил отново и вече е готов за нови поразии. Мисля, че е крайно време да ида дотам и да им обясня някои неща. Хатрук започва да ме дразни. О, Драс изпрати тези — Алгар отвори втора торба, пълна с навити на руло ръкописи. — Още не са пълни, защото пророкът от Мрин продължава да говори, но това тук са стриктните записки на всичко казано до момента.

— Точно от това имах нужда — отбелязах аз с нетърпение.

— Само не възлагай кой знае какви надежди на тях — предупреди ме Алгар. — Аз ги прегледах няколко пъти, докато пътувах насам. Сигурен ли си, че окованият в Драсния наистина е пророк? Думите му са пълни безсмислици. Хич не ми се иска да хукнеш да следваш напътствия, които накрая да се окажат просто бълнувания на умопобъркан.

— Пророчествата от Мрин не са бълнувания на умопобъркан — уверих го аз. — Да оставим, че той не умее да говори.

— Но е наговорил достатъчно, за да запълни четири свитъка дотук с приказките си, така ли?

— Точно там е цялата работа. Всичко, записано в тези свитъци, е неподправено пророчество, просто защото горкият човечец може да говори, само когато чрез неговите уста говори Необходимостта.

— Както кажеш, Белгарат. Ще дойдете ли на Съвета на Алорните това лято?

— Мисля, че би било чудесно, татко — каза Поул. — Не съм се виждала с Белдаран от толкова време, а и на теб сигурно ти се иска да зърнеш отново своя внук.

— Наистина трябва да поработя върху това тук — възразих й аз, сочейки свитъците.

— Вземи ги със себе си, татко — предложи ми тя. — Не са чак толкова тежки.

После се обърна към Алгар.

— Прати известие на Рива — каза му тя. — Предупреди го, че ще дойдем. Как е съпругата ти?

И тъй, ние отидохме до Острова на Бурите, за да вземем участие в Съвета на Алорните, който по онова време имаше характера по-скоро на семейно събиране, отколкото на среща на владетели на съюзни държави. Проведохме първо едно делово събиране, колкото да отбием номера, и после се посветихме изцяло на приятното прекарване заедно.

С лека изненада установих, че внукът ми е станал вече на седем години. Захвана ли се с нещо сериозно, обикновено губя представа за времето и годините се изплъзват между пръстите ми, без дори да съм ги усетил.

Даран се бе превърнал в жизнено малко момче с пясъчно руса коса. Двамата се разбирахме чудесно. Той обичаше да слуша разни истории, а аз — макар че ще бъде малко нескромно от моя страна да го кажа — съм един от най-добрите разказвачи на света.

— Какво точно се случи в Ктол Мишрак, дядо? — попита ме той в един дъждовен следобед, когато двамата се бяхме настанили в някаква стая високо в една от кулите и си похапвахме черешов сладкиш, който току-що бяхме откраднали от кухнята. — Татко започна на няколко пъти да ми разказва историята, но все го извикваха за нещо точно на най-интересното място.

Аз се облегнах в креслото си.

— Ами… — казах бавно. — Да видим сега…

И после му разказах цялата история… с леки художествени декорации.

— Добре тогава — каза той сериозно, тъкмо когато над двореца на Рива бе започнал да се спуска мрак. — Май вече съм наясно какво трябва да правя до края на живота си.

След това въздъхна.

— И защо беше тази тежка въздишка, принц Даран? — попитах го аз.

— Би било чудесно да си най-обикновен човек — каза малкият и в гласа му прозвуча необичайна за неговата възраст зрялост. — Тогава, предполагам, нищо не би ти попречило да се събудиш сутрин, без да знаеш какво точно те очаква. Просто да отидеш отвъд близкия хълм, за да разбереш какво има там.

— Почти същото като това, което е от тази страна — казах му аз.

— Може би, дядо, но на мен ми се иска сам да се уверя в това… поне веднъж. — Той ме погледна с тези негови толкова сериозни очи. — Но няма да мога. Онзи камък върху меча на татко няма да ми позволи, нали?

— Боя се, че няма — отвърнах му аз.

— А защо точно аз?

Мили Боже! Колко пъти бях чувал този въпрос? Откъде мога да знам защо трябва да е точно той? Не аз командвам парада. Но тогава реших все пак да се опитам да му обясня.

— Това вероятно се дължи на нашия жребий в живота, Даран. Ние сме по-специални, което означава, че носим по-специални отговорности. И ако това ще ти помогне да се почувстваш по-добре, не е казано, че тези отговорности трябва да са ни по вкуса.

Да кажеш нещо подобно на седемгодишно дете си е доста грубо, но пък моят внук не беше обикновено дете.

— Ето какво ще направим двамата с теб — му казах след това. — Първо тази вечер хубавичко ще се наспим, а утре сутринта ще станем по-рано, ще закусим и после ще отидем да видим какво има от другата страна на хълма.