Дейвид Едингс - Белгарат — магьосникът

— О, това е просто таен език — отвърна й той.

— Таен език ли?

— На търговците им хрумнало да измислят нещо такова. Предполагам, че често им се налага да си поговорят със съдружниците си насаме. Разработили са нещо като знаков език. Отначало беше съвсем прост, но сега е станал доста по-сложен.

— Ти знаеш ли го?

Той вдигна една от огромните си лапи.

— С пръсти като тези? Не ставай смешна.

— Може да се окаже нещо полезно. Не мислиш ли, татко?

— Ние си имаме и други начини за общуване, Поул.

— Може и така да е, но все пак си мисля, че няма да е зле да науча тоя таен език. Не обичам хората да си шепнат зад гърба ми, дори да го правят с пръсти. Някой от хората на борда случайно да е наясно с този език?

Драс сви рамене.

— Аз лично не му обръщам особено внимание. Ще разпитам все пак.

— Ще ти бъда задължена.

Продължихме на другата сутрин и пристигнахме в Брака някъде около пладне. Двамата с Драс гледахме брега, облегнати на перилата на борда, докато корабът се приближаваше към пристана.

— Няма кой знае какво за гледане, а? — отбелязах аз, кимвайки към редицата съборетини по бреговата линия.

— Определено не е Тол Хонет — съгласи се Драс. — Когато научихме за пръв път за онзи луд, смятах да го отведа в Боктор, но той е роден тук и откача още повече при всеки опит да бъде закаран на някое друго място. Решихме, че ще е по-добре да го оставим. Писарите не се зарадваха особено, но нали затова им се плаща? Тук са, за да записват всичко, което казва, а не да се радват на забележителностите.

— Сигурен ли си, че записват всичко дословно?

— Че откъде да знам, Белгарат? Аз не мога да чета и ти го знаеш.

— Да не искаш да кажеш, че още не си се научил?

— Че защо да си правя труда? Нали затова са писарите? Ако нещо е чак толкова важно, ще ми го прочетат. Тези тук са си измислили някаква система. При лудия винаги има по трима. Двама от тях пишат онова, което той казва, а третият го слуша. Когато пристъпът свърши, третият сравнява двете писани версии и преценява коя от тях е по-вярната.

— Звучи ми малко сложно.

— Нали ти сам вдигна пушилка колко точно трябвало да се записва всичко? Ако се сещаш за някой по-прост вариант, ще се радвам да го чуя.

Корабът акостира до раздрънкания мостик, моряците го привързаха за гредите и ние слязохме на брега, за да се запознаем отблизо с Мринския пророк.

Не си спомням дали някой друг път съм виждал толкова мръсен човек. Той носеше хванала кора ленена препаска около слабините, а косата и брадата му бяха дълги и сплъстени. Около врата му беше закопчана метална халка, от която се проточваше солидна верига, захваната за як кол, побит пред неговата… не мога да се сетя за подходяща дума, която да опише мястото, където спеше този човек. Самият „пророк“, свил се на кълбо, надаваше животински стонове и подръпваше ритмично веригата си. Очите му бяха почти скрити от рунтавите вежди и в тях нямаше и намек за човешко съзнание, камо ли за някакъв интелект.

— Наистина ли се налага да го оковавате така? — попита Поулгара.

Бичия врат кимна.

— Той получава пристъпи. Преди, като го прихванеше, бягаше в блатата и не се завръщаше с дни. Когато разбрахме кой е, решихме да го оковем за негово добро. В тия блата човек може да си изчезне без следа, а горкият нещастник не е достатъчно с всичкия си, за да се предпази. После едва ли би могъл да ни рецитира пророчествата си, затънал под двадесетина метра тиня.

Поулгара се вгледа в колибата, която приличаше по-скоро на кочина.

— А защо се отнасяте към него като към животно?

— Поулгара, той е животно. Живее там, защото така му харесва. Направо откача, ако се опиташ да го замъкнеш на някое друго място.

— Спомена, че бил роден тук — отбелязах аз.

Драс кимна.

— Преди около трийсет или четирийсет години. Преди да тръгнем за Малория, всичко това беше част от кралството на татко. Поселището съществува от седемдесетина години. Повечето му жители са рибари.

Отидох до мястото, където тримата дежурни писари се бяха настанили под сянката на една проскубана върба и им се представих.

— Казвал ли е нещо напоследък? — попитах.

— Не и през последната седмица — отвърна ми единият от тях. — Мисля, че луната му влияе. Случвало се е да проговаря и по друго време, но при пълнолуние е просто задължително.

— Предполагам, че би трябвало да има обяснение за това. Няма ли начин да го поизмием малко?

Писарят поклати глава.

— На няколко пъти го плискахме с кофи вода, но той веднага се отъркалва отново в калта. Мисля, че му харесва да е мръсен.