Дейвид Едингс - Белгарат — магьосникът

— Погледни на това като на образователно пътуване, Поул. Да вървим да си съберем нещата. Искам да се прибера по-скоро в Долината.

— И защо си се разбързал толкова?

— Да речем, че ми е домъчняло за дома.

Вдигна очи към небето с онова мъченическо изражение, с което така обича да ме дразни.

Лодкарят се казваше Ганик — словоохотлив, добродушен мъж. Лодката му беше дълга, с изящен профил. Приличаше повече на кану, отколкото на гребна лодка. От време на време и греблата влизаха в работа, но през по-голямата част от пътуването Ганик изтласкваше лодката с помощта на дълъг прът. Аз лично никога не бих застанал прав в такъв тесен съд, но той изглежда си разбираше от работата.

Наистина исках да се прибера по-скоро в Долината, но основната причина за преждевременното тръгване от Брака беше по-скоро желанието ми да отведа Поул по-далеч от оня млад драснианец, който я учеше на езика на пръстите. Когато нейните ухажори прииждаха на групи, аз можех лесно да държа положението под контрол, но видех ли я да седи усамотена с някой младок, това ужасно ме изнервяше. Още тогава Поул си беше едно адски трезвомислещо за възрастта си момиче, но все пак…

Сигурен съм, че схващате мисълта ми.

Онази част от границата между Драсния и Алгария, която преминаваше през блатата, естествено не беше толкова рязко очертана. Драснианците наричаха тази огромна блатиста област Мрински мочур, а алгарите — Блатото на Алдур. На около три дни път от Брака, Поул забеляза едно от водните създания, обитаващи блатото.

— Това видра ли е или бобър? — попита тя Ганик, сочейки малката обла главица, която се бе подала едва-едва над водната повърхност.

— Наричаме ги фенлинги. Приличат на бобрите и видрите, но са малко по-големи. Големи закачливци са. Някои залагат капани за тях, заради кожата им, но аз никога не го правя. Струва ми се някак нередно, не знам защо. Обичам да ги гледам как си играят.

Фенлингът имаше големи очи, с които ни следеше любопитно, докато Ганик продължаваше да тика лодката си напред, забивайки ритмично дългия кол в тинестото дъно. После животинчето нададе онзи характерен за фенлингите цвърчащ звук. Прозвуча ми почти като насмешка.

Ганик се засмя.

— Плашим му рибата — каза той, — и ни прави забележка. Понякога ми се струва, че аха-аха да проговорят.

Вордай, вещицата от блатата, стигна до същото заключение години по-късно и после неведнъж ми досаждаше да проуча въпроса.

Най-после се добрахме до каналите, които подхранваха блатото със свежа вода направо от устието на Алдур. Не след дълго Ганик ни свали на брега. Двамата с Поул му благодарихме и той потегли обратно.

Беше чудесно да усетиш отново твърда почва под краката си.

— Ще се преобразим ли пак? — попита ме Поул.

— След малко. Първо трябва да си поговорим.

— О. И за какво?

— Ти си вече голяма, Поул.

— Виж ти, и аз останах със същото впечатление.

— Говоря сериозно. Има някои неща, които трябва да знаеш.

— Като например?

И аз започнах да нареждам. Поул седеше срещу мен, вторачила широко отворените си очи в моето измъчено лице и искрено се забавляваше. Моята дъщеря може да бъде адски жестока, когато си науми. Накрая спрях. Изражението й беше странно отнесено.

— Ти вече знаеше за всичко това, нали? — попитах аз с обвинителна нотка в гласа си.

— За кое, татко?

— Престани. Знаеше откъде идват бебетата. Защо тогава ме остави да се червя така?

— Искаш да кажеш, че майките им не ги намират в зелевите градини? — Тя се пресегна и ме потупа по бузата. — Знам всичко по въпроса, татенце. Аз помагах при раждането на Белдаран, забрави ли? Акушерките ми разясниха цялата процедура. Признавам, че ми беше доста любопитно.

— Само не ставай твърде любопитна, Поул. Това не е нещо, с което да се експериментира твърде много.

— Така ли? Да разбирам тогава, че в Мар Амон си извадил истински късмет, щом все още си жив и здрав, така ли?

Промърморих няколко нечленоразделни проклятия и се преобразих във вълк. Вълците поне не могат да се изчервяват, а човешкото ми лице вече и без друго беше станало почти мораво.

Поулгара се изсмя с онзи неин дълбок, мелодичен смях, който за съжаление чувам твърде рядко, и прие облика на кафява сова.

Белдин вече се беше прибрал в Долината, когато ние с Поул се добрахме до дома. Бях доста учуден, че се е върнал толкова скоро. Обикновено оставаше за по няколко века в Малория. Не след дълго, още на сутринта след нашето завръщане, дочух неговите тътрузещи се стъпки да се изкачват по стълбите на моята кула.