Дейвид Едингс - Белгарат — магьосникът

— Уведомете ме веднага, щом започне да говори отново. Трябва да го чуя.

— Едва ли ще успееш да разбереш нещо от думите му, Белгарат — каза ми един от другите писари.

— Всяко нещо с времето си. Имам чувството, че ще ми се наложи да прекарам доста време в изучаване на казаното от него. Той говори ли понякога за обикновени неща? За времето или пък за това колко е гладен, да речем?

— Не — отвърна ми първият писар. — Иначе май може да говори и нормално, или поне селяните твърдят така. Пристъпите му започнали преди десетина години. Е, това поне улеснява нашата работа. Не ни се налага да пресяваме думите му. Всичко, което каже, е важно.

През нощта останахме на борда на кораба на Бичия врат. Нужно ни беше съдействието на селяните и затова не исках да окупирам някоя от техните схлупени къщурки за времето на престоя ни в Брака.

Около пладне на следващия ден, на пристана дойде един от писарите.

— Белгарат — извика той, — по-добре ела веднага. Той започна да говори.

Един от младите драснианци тъкмо учеше Поул на езика на пръстите и не мисля, че прекъсването на урока му се понрави, но моята дъщеря държеше да дойде с нас.

Лудият отново се бе свил на кълбо край кола и току подръпваше веригата си. Не мисля, че опитваше да се освободи. Изглежда, че по-скоро подрънкването на веригата му действаше успокояващо. Освен това, като се изключеше дървената копанка, в която го хранеха, тази верига беше неговата единствена собственост. Може би затова си и играеше с нея. Когато се приближихме, той издаваше само животински звуци.

— Да не е спрял? — попитах писаря, който бе дошъл да ме извика.

— Пак ще започне — увери ме той. — Спира за малко, почва да пъшка и да ръмжи, но после отново продължава. Почне ли веднъж, обикновено откарва до края на деня. Спира, когато слънцето залезе.

Лудият изведнъж пусна веригата си и се взря право в лицето ми. Очите му бяха придобили смислено изражение, а погледът му беше пронизващ.

— Въззри! — каза ми той с боботещ, кух глас, глас, който звучеше точно като този на Борник. — Детето на Светлината ще бъде придружавано в своя поход от Мечката, от Водача и от Мъжа с Двата Живота. Ти също, Древни и Обични, ще бъдеш с него, рамо до рамо. И Господарят на Конете ще дойде с теб, както и Слепецът, и Кралицата на Света. Към вас ще се присъединят и други — Рицарят Закрилник и Стрелецът, и Ловджийката, и Майката на Мъртвата Раса, и Наблюдателката, която ти познаваш от по-рано.

Тирадата му замря и той започна отново да пъшка, да се лигави и да подръпва веригата си.

— Това е достатъчно — казах аз на Драс. — Истински е.

— Как успя да прецениш толкова бързо?

— Той спомена Детето на Светлината, Драс. Борник стори същото в Дарин. Можеш да предадеш това на своя баща и на братята си. Така ще могат да преценят дали става въпрос за пророчество. Спомене ли някой Детето на Светлината, по-добре веднага му осигурете по някой и друг писар, защото онова, което казва, е важно.

— Откъде научи за това?

— Не помниш ли, че си поприказвах доста с Необходимостта, докато вървяхме към Малория? Тя ми говореше най-често за Детето на Светлината. — После си спомних още нещо. — Малко е възможно, но все пак се ослушвайте и за хора, които споменават Детето на Мрака. Нека записват и техните думи.

— Каква е разликата?

— Онези, които говорят за Детето на Светлината, дават напътствия на нас . Онези, които споменават Детето на Мрака, съветват Торак какво да прави. Ако засечем някое от тези послания, това може да се окаже изключително важно.

— Тук ли ще останеш? За да чуеш какво ще каже?

— Няма нужда да го правя. Научих онова, което ме интересуваше. Нареди на твоите писари да изготвят препис на всичко, което са записали, и да ми го изпратят в Долината.

— Ще се погрижа. Искаш ли да се върнеш обратно в Коту?

— Не, не мисля. Виж дали ще намериш някой собственик на лодка, който да познава добре блатата. Двамата с Поул отиваме в Алгария и оттам се прибираме вкъщи. Няма смисъл да се връщаме обратно.

— Има ли още нещо, което искаш да направя?

— Върни се обратно в Боктор и се ожени. Имаш нужда от син, на който да предадеш короната.

— Аз нямам корона, Белгарат.

— Поръчай тогава да ти изработят една. Короната сама по себе си не означава нищо, но хората обичат видимите символи на властта.

Чак сега забелязах, че Поулгара ме гледа намръщено.

— Какво? — попитах я аз.

— През блатата, значи? Смяташ да ме прекараш през блатата ?