Дейвид Едингс - Белгарат — магьосникът

После натежалата стара глава на Борник клюмна, сякаш усилието, което положи, за да изкаже пророчеството, го бе изтощило до изнемога. Можех да опитам да го разбудя, но едва ли щях да успея да го сторя. Той просто беше твърде стар и изтощен, за да продължи. Станах, взех завивка от близкото легло и загърнах стареца с нея. Никак не ми се искаше да настине и да умре, преди да е казал онова, което трябваше да каже.

— Поул.

— Минутка, татко — каза тя, махвайки ми нетърпеливо с ръка.

После продължи да си говори с кривогледото момиче.

— Значи се уговорихме? — каза тя след известно време на Луана.

— Както кажете, лейди Поулгара — отвърна й „старата мома“. — Само първо да се погледна, ако не възразявате?

Тя стана, отиде до огледалото и се вгледа напрегнато в него.

— Готово! — беше всичко, което каза после.

Когато се обърна към нас, очите й си гледаха повече от нормално. Освен това се оказаха доста красиви, доколкото си спомням.

Какво ставаше тук?

— Добре, татко — обърна се някак небрежно към мен Поулгара. — Сега вече можем да вървим.

И тя тръгна към вратата.

— Какво беше всичко това? — попитах я, докато й отварях вратата.

— Нещо за нещо — отвърна тя. — Можеш да го наречеш честна сделка, ако искаш.

— Ето къде ни е проблемът — й казах аз, сочейки потропващия от нетърпение Хатрук, който чакаше на улицата. — Той е последовател на Мечия Култ и дори да го насиля да записва бълнуванията на Борник, със сигурност ще ги предаде на жреците на Култа, за да ги прегледат, преди да ми ги предадат. Кой знае какви глупости ще ми изпратят после.

— Вече се погрижих за това, татко — заяви ми тя с онзи неин обидно покровителствен тон. — Няма защо въобще да замесваме Хатрук в цялата история. Луана ще се погрижи за всичко.

— Дъщерята на Борник?

— Естествено. Все пак тя му е по-близка от всички останали. Слушала е бълнуванията му години наред и освен това знае точно как да го накара да повтори всичко, което е казал преди. За това е достатъчна една единствена дума.

Поулгара замълча за миг.

— О — каза после, — можеш да си вземеш обратно кесията.

И тя ми подаде везаната кесия, която някак бе успяла да отмъкне.

— Дадох й пари, за да запише всичко.

— И? — попитах аз, докато грабвах ядно кесията си.

— И какво?

— Само заради парите ли се съгласи?

— О, татко — каза ми Поулгара. — Не я ли видя?

— Очите й ли имаш предвид?

— Естествено. Нали ти казах — нещо за нещо.

— Тя вече е твърде стара според разбиранията на алорните, за да й помогне особено — възразих й аз. — Никога няма да успее да се омъжи.

— Може би, но така поне ще може да се огледа спокойно в огледалото. — После добави с добронамерена ирония: — Ти никога няма да разбереш това, Стари Вълко. Довери ми се, знам какво правя. Сега какво?

— Предполагам, че бихме могли да отскочим и до Драсния. Тук изглежда нямаме повече работа. — Свих рамене. — Как успя да й оправиш очите?

— Мускули, Стари Вълко. Позатегнах част от тях. Други охлабих. Лесно е, ако внимава човек. Детайлите, татко, те са важни. Нали сам ми го каза?

— Къде си научила толкова за очите?

Поул сви рамене.

— Никъде. Учих се в движение. Тръгваме ли за Драсния?

Прекарахме нощта в къщата на Хатрук, а на сутринта отидохме до пристанището, за да продължим по вода до Коту, град близо до устието на река Мрин.

— Искам да ти благодаря, Хатрук — казах на водача на клана, докато седяхме на пристана.

— За мен беше удоволствие — отвърна ми той.

— Бих искал да те посъветвам нещо дребно, стига да ти се слуша.

— Разбира се.

— Не е зле да се замислиш как би могъл да запазиш религиозните си убеждения само за теб самия. В миналото Култът към Мечката причини сериозни неприятности в Алория и алорнските крале не си падат особено по него. Крал Алгар е търпелив човек, но търпението му вече се изчерпа. Култът е бил разпердушинван на няколко пъти и поредният удар вече се задава. Ти едва ли би искал да се озовеш на погрешната страна, когато това се случи. Алгар може да бъде адски твърд, когато си науми нещо.

Хатрук ме изгледа мрачно. Е, аз поне се опитах да го предупредя, но той явно бе решил да не ме слуша.

— Драс знае ли, че идваме, татко? — попита ме Поулгара, след като се качихме на кораба.

Кимнах.

— Вчера говорих с един от капитаните на Черек. Драс е потеглил за Боктор. На борда на един от онези бойни кораби е, тъй че със сигурност ще ни изпревари.