Дейвид Едингс - Поулгара — магьосницата

— Никога ли не говориш за времето, Алгар? — попитах го веднъж в пристъп на гняв.

— За какво да го правя — отвърна той и посочи прозореца. — Можеш и сама да го видиш, ако те интересува.

(Нали разбирате какво исках да ви кажа?)

Бях раздвоена пред настойчивото ухажване на тази кралска двойка. И двамата бяха огромни мъжища в разцвета на силите си и във възхода на духа. Тяхното присъствие държеше останалите ми обожатели настрана. Това от една страна ме ядосваше. Забавлявах се безкрайно с тълпата ухажори, докато двамата пристигнаха и развалиха всичко. От друга страна обаче те ми спестяваха цели часове слушане на безсмисления брътвеж на останалите.

Трезвият разум, а и постоянният контрол от страна на майка ми, ми подсказваха, че моето пребиваване на Острова на бурите е само преходен етап към онова, което ми предстои. Фактът, че съм дъщеря на Белгарат Магьосника, гарантираше, че ще прекарам по-голямата част от живота си из различни кралски дворове. Беше ми необходимо да познавам изтънко всички подмолни ходове и сложни отношения, които този живот явно щеше да ми поднесе. Пустият и безсъдържателен брътвеж на моите надути млади обожатели ме научи да понасям т.нар. „малък разговор“. Ничий разговор не може да бъде по-малък и по-незначителен от този на възмъжал юноша, който си търси женска. Драс и Алгар, чиито умове бяха заети с държавни дела, ме научиха да различавам важното и същественото, докато всички онези пеперуди се възхищаваха единствено на собствената си прелест.

Чичо Белдин показа на баща ми това, което беше очевидно за всички. После татко поговори с крал Черек Мечото рамо и му обясни, че аз не се стремя към кралската корона нито на Драсния, нито на Алгария. Това отне част от радостите на моята малка игра, но ми остана успокоението, че всички останали наперени млади пауни все още се въртяха около мен.

Една сутрин обаче, докато вървях по дългия коридор към залата, където обикновено се събираха дворцовите велможи, майка ми заговори особено твърдо с мен: „Не ти ли омръзна вече всичко това, Поул?“

„Просто си убивам времето, мамо“ — отвърнах.

„Не се опитвай да се измъкнеш с тези недодялани извинения, Поул. Преодоля лошия си навик да не се миеш и да ходиш мръсна. Сега е време да се освободиш и от тези увлечения.“

„Само ми разваляш удоволствието!“

„Ще бъде, както казвам, Поулгара!“

„Е, добре де“ — въздъхнах. Наистина не можеше да се каже, че напоследък съм пример за подражание. Реших обаче на сбогуване да си устроя един последен триумф. Досега се правех на празноглава хубавица — точно такава, каквато ме искаха моите ухажори. Както ме предупреди майка ми по-рано, те не търсеха в мен разум и душа. След като така или иначе щях да напусна играта, поне нека им покажа каква в действителност съм. Започнах да се разхождам напред-назад по коридора, обмисляйки различни възможности.

Най-лесното, разбира се, щеше да бъде да им демонстрирам дарбата си. Известно време се забавлявах с представата как левитирам пред тях. Бях сигурна, че дори фукльото Тайгун ще схване за какво става дума, когато се появя, плувайки във въздуха на няколко стъпки от пода, развяла знамената на славата след себе си. Но почти веднага се отказах от този план. Беше много детинска постъпка, а аз исках те да схванат, че наистина съм над тях.

После в главата ми проблясна нещо друго — в Долината често се присъединявах към птичия хор и моите приятели ме научиха на някои хитрости.

Влязох в залата, преструвайки се на замислена и унесена в мечти, отправих се към най-отдалечения край и поговорих с музикантите. Единият от тях — на средна възраст, който оглавяваше малката група, беше във възторг от моята идея. Сигурно му беше омръзнало да го подценяват в това общество на пауни. Той пристъпи пред подиума, на който музикантите свиреха, незабелязвани от никого, и обяви тържествено:

— Дами и господа, лейди Поулгара любезно се съгласи да попее пред нас.

Аплодисментите бяха задоволителни, но доста шумни и без следа от добро възпитание. Никога преди това не ме бяха чували да пея. Вкусът на моите ухажори обаче беше толкова груб и неизтънчен, че биха ме аплодирали дори да грачех като врана.

Музикантите подхванаха мелодия, която приличаше на арендска народна песен. Във всеки случай беше в минор, а това подхожда на склонността на арендите да приемат живота като класическа трагедия. Не знаех думите на песента, затова импровизирах.