Дейвид Едингс - Поулгара — магьосницата

— Много съжалявам, лорд Тайгун — рекох присмехулно, престорвайки се на сконфузена. — Отраснах в усамотение, затова до мен не е стигнало нищо от онова, което става по света. Освен това съм просто едно глупаво момиче.

— Ще убия всеки, който твърди подобно нещо! — И той се огледа застрашително наоколо.

Как, в името на боговете, щях да живея с тези варвари?! И точно тук допуснах грешка — една от многото за този ден.

— О — изтърсих аз, — точно защото съм живяла така уединено, сега с радост бих изслушала разказа за Вашите подвизи.

— С голямо удоволствие, лейди Поулгара — отвърна той.

Няма съмнение, че разказването достави удоволствие на самия него, но това изобщо не се отнасяше до мен. Трябваше ли чак толкова живописно и подробно да описва всичко?! Докато редеше случка след случка, аз се почувствах потопена в море от кръв, а наоколо ми се търкаляха отсечени глави. Окървавени вътрешности се усукваха около краката ми и отделени от тялото крайници се трупаха на камари покрай мен, потрепвайки в предсмъртен спазъм. С голямо усилие на волята се удържах да не повърна върху предницата на металната му ризница.

Най-накрая моят прекрасен и очарователен Кеймиън ме отърва от този ужас.

— Простете, сър Тайгун, но сестрата на лейди Поулгара, нашата бъдеща кралица, я вика при себе си. Зная, че ние ще се почувстваме самотни и изоставени след нейното излизане, но трябва да се подчиним на височайшото желание. Вярвам, че воин с вашия богат опит може да разбере колко е важно да се спазват кралските заповеди.

— Разбира се, Кеймиън — механично отвърна Тайгун и ми се поклони тромаво. — Побързайте, лейди Поулгара, не бива да карате кралицата да чака.

Аз също се поклоних, но не се реших да отговоря нещо. Кеймиън ме подхвана за лакътя и ме поведе към вратата.

— Когато се върнете — провикна се след мен Тайгун, — ще ви разкажа как изкормих един нахален аренд.

— Нямам търпение да го чуя — пророних немощно през рамо.

— Наистина ли искате да чуете тази история, милейди? — прошепна в ухото ми Кеймиън.

— Честно казано, скъпи Кеймиън, по-скоро бих изпила отрова.

Той се разсмя.

— Така си и помислих. Забелязах, че към края лицето ви взе да позеленява.

Наистина можеше да се разчита на Кеймиън! Усетих, че му се възхищавам все повече и повече.

— Е — попита сестра ми, когато отидох при нея, — как беше?

— Прекрасно — отговорих тържествуващо. — Всички загубиха ума и дума по мен. През цялото време бях център на внимание.

— Долавям някаква жестокост в теб, Поулгара.

— Това пък какво трябва да означава?

— Цял следобед бях затворена тук като в кафез, а на всичкото отгоре ти сега ми навираш в носа новите си завоевания!

— Мигар така правя?! — попитах дяволито.

— Разбира се! Просто те виждам как тичаш презглава насам, за да ми се надсмееш. — После се разсмя. — Извинявай, Поул, не можах да се въздържа.

— Ти си над тези неща, Белдаран — отвърнах аз. — Вече хвана мъжа, когото искаше. А аз още трябва да хвърлям въдицата.

— Не съм сигурна дали точно аз го хванах. Твърде много хора бяха ангажирани в лова — Алдур, татко, а най-вероятно и майка ни. Мисълта за уреден брак е доста унизителна.

— Но ти наистина обичаш Рива, нали?

— Разбира се. И въпреки това е унизително. Но стига, разкажи ми точно какво се случи. Искам и най-дребните подробности!

Описах целия си следобед и двете със сестра ми много се смяхме. Доколкото успях да доловя, Белдаран най-много се забавляваше от реакцията на риванските девойки.

Този следобед беше моето първо и последно пътуване без надзирател из дебрите на сложните ритуали за чифтосване. Всеки път от тук нататък баща ми седеше намръщено на най-видно място в залата. Това, естествено, не беше необходимо, но той не можеше да знае, че мама не откъсва поглед от мен. Присъствието му обаче успя да охлади ентусиазма на моите ухажори. Нито един от тях не се реши да стигне твърде далеч под мрачния му поглед. Въпреки това аз бях убедена, че и сама мога да се погрижа за себе си. Присъствието на баща ми само ме лишаваше от възможността да изпробвам на практика наистина ли е така.

По някаква необяснима причина Кеймиън особено изнервяше татко. Младежът имаше изискани обноски и никога не си позволи да извърши или каже нещо дръзко или пък обидно. Защо ли тогава старият вълк така го възненавидя?

А после за сватбата пристигнаха крал Черек и неговите синове — Драс Бичия врат и Алгар Леката стъпка — и нещата взеха да добиват по-сериозен обрат. Независимо, че Рива и Белдаран се влюбиха от пръв поглед, сестра ми имаше право. Този брак беше нагласен предварително. Подозрението, че на баща ми може да хрумне и мен да уреди по същия начин, само за да ме запази от всички ухажори, взе да надига грозната си глава.