Дейвид Едингс - Поулгара — магьосницата

„Животът е сериозно нещо, мамо.“

„Знам, но може да носи и радост. Научи се да извличаш удоволствие от него — баща ти ще ти покаже как, Поулгара. Ще имаш колкото искаш време, за да се наплачеш, но трябва и да се усмихваш понякога.“

Толерантността на майка ми окончателно ме обърка. Наблюденията й върху моя характер ме разтревожиха не на шега.

През вековете натрупах много опит при взаимоотношенията си с младежите. Открих, че тези непохватни полудеца се вземат много насериозно. Нещо повече — външният вид е много важен за тях. Това е част от театралниченето и превземките им, предполагам. По мое време аз не правех изключение от общото правило. Толкова бързах да порасна, че не ми оставаше време да спра и да се порадвам на живота.

Сезоните продължаваха неизменния си ход. Майка ми се видя принудена най-накрая да ме смъмри и ме принуди да смекча вътрешния си антагонизъм към моя баща. Въпреки това поведението ми си остана същото. Не исках старият глупак да си въобрази, че съм се размекнала.

Когато двете със сестра ми навършихме шестнайсет, Учителя се свърза с баща ни и му даде някои специални нареждания. Една от двете — или Белдаран, или аз — трябваше да стане съпруга на Желязната хватка и следователно Риванска кралица. Баща ми удивително благоразумно запази тази информация за себе си. Макар и да нямах никакво желание да се омъжвам, мисълта за някакъв род състезание можеше да ме амбицира и да извърша куп глупости.

Баща ми откровено си призна, че много силно е желаел да се отърве от мен по този хитър начин и да ме натресе на бедните риванци. Но Предопределението — или Съдбата, ако щете — което ръководи всички нас, предотврати това. Белдаран беше обречена да се омъжи за Желязната хватка още откакто се роди.

Аз обаче побързах да се възпротивя на подобно разпределение. Не е ли абсурдно това?! Бях въвлечена в състезание, чиято награда изобщо не желаех, но когато го изгубих, усетих жилото на разочарованието да се забива дълбоко в мен. Престанах да говоря на баща ми няколко седмици и се държах отвратително с Белдаран.

Анрак слезе в Долината, за да ни отведе. С изключение на няколко случайни улгоси и неколцина вестители от крал Алгар, това беше първият чужденец, когото срещах и със сигурност единственият, който прояви внимание към мен. Всъщност аз много го харесах. Естествено, той ми предложи да се оженим, а всяка девойка пази специално място в сърцето си за онзи, който първи й е предложил брак. Анрак беше алорн и притежаваше всички черти, които този произход влече със себе си. Беше едър, плещест, с брада и притежаваше простодушно чувство за хумор, което особено ми се понрави. Не ми хареса обаче, че постоянно смърдеше на бира.

Когато той пристигна, аз отново се цупех за нещо под Дървото. Птиците ме предупредиха, че приближава, затова не се изненадах, когато пристъпи под сянката на Дървото.

— Здравей — извика той.

Погледнах надолу към него.

— Какво искаш? — Не беше най-любезното посрещане от моя страна.

— Аз съм Анрак, братовчед на Рива, и дойдох да придружа сестра ти до Острова, където ще се омъжи за него.

Това тутакси го причисли към вражеския лагер.

— Махай се — казах грубо.

— Най-напред искам да те питам нещо.

— Какво?

— Ами, как да го кажа… Аз съм братовчед на Рива и обикновено правим всичко заедно. Напихме се заедно за първи път, бяхме заедно и при първото посещение в бардака. Даже по едно и също време убихме човек за първи път. Както виждаш, много сме близки с него.

— Е, и?

— Рива ще се ожени за сестра ти. Мислех си, че няма да е зле и аз да вдигна сватба по същото време. Какво ще кажеш?

— Да не би да ми предлагаш женитба?

— Мисля, че вече го споменах. Сега за първи път предлагам брак на някоя девойка и не съм много умел в тези неща. Та какво мислиш по въпроса?

— Мисля, че чавка ти е изпила ума. Та ние даже не се познаваме!

— Ще имаме достатъчно време да се опознаем след сватбата. Да или не?

Не бихте могли да вържете кусур на Анрак за неговата откровеност. Той беше от хората, които поставят въпроса ребром. Аз се изсмях насреща му, а това сякаш малко го засегна.

— Какво му е смешното? — попита нацупено той.

— Ти си смешен. Да не си въобразяваш, че бих се омъжила за някой абсолютно непознат човек? При това с вид на плъх, който се крие из храстите.

— Това пък откъде го измисли?

— Ами цялото ти лице е обрасло в космалаци.

— Това е брадата ми. Всички алорни носят бради.

— Сигурно алорните още не са изобретили бръснача. Я ми кажи, Анрак, твоите хора поне успяха ли да измислят колелото? А случайно да сте открили огъня?