Дейвид Едингс - Поулгара — магьосницата

Обувките обаче ми създадоха истинска грижа. Те бяха с остри носове и не много високи токчета, но убиваха непоносимо краката ми. Никога дотогава не бях носила обувки, но стиснах зъби и ги изтърпях.

Колкото повече се взирах в огледалото, толкова повече харесвах образа срещу себе си. Чувствах се като гъсеница, която в един миг се е превърнала в пеперуда. Все още ненавиждах Рива, но омразата ми се беше смекчила малко. Той едва ли подозираше това, но неговото пристигане в Камаар ми беше помогнало да се видя такава, каквато в действителност бях.

Аз бях хубава! Аз бях дори нещо повече от хубава!

„Ама че чудна работа!“ — промърморих на себе си.

Победата ми беше пълна и окончателна, когато онази сутрин с престорена скромност — бях репетирала това изражение няколко часа — влязох в стаята при останалите от малобройната ни група. Малко или много бях убедена каква ще е реакцията на Рива и Анрак. Колкото и да нямах опит с мъжете, все пак бях наясно как ще приемат промяната в моята външност. Лицето, чието изражение дебнех, беше това на Белдаран. Надявах се да зърна на него поне бегла следа от завист, но явно е трябвало да съм по-прозорлива. Видът й стана доста лукав, а когато проговори, беше на нашия таен език. Това, което имаше да ми каже, беше твърде лично. „Е, най-накрая“, рече тя, а после ме прегърна горещо.

Признавам, бях малко разочарована, че сестра ми не позеленя от завист, но нито един триумф не е пълен, нали така? Затова пък Анрак се натъжи и покрусено въздъхна. Той обясни на Рива колко горчиво съжалява, че не е успял да изглади дрехите си.

Печалният му вид малко просветли мрачното ми настроение и ми разкри нови и неочаквани перспективи. Нали ще се съгласите, че да си обожаван от околните е доста приятен начин за прекарване на времето. Анрак и неговият братовчед тутакси започнаха да се обръщат към мен с „лейди Поулгара“ и това галеше слуха ми.

По обед слязохме до пристанището, за да отплуваме с кораба на Рива. Двете с Белдаран никога досега не бяхме виждали море и се чувствахме малко неспокойни преди предстоящото пътуване. Времето беше прекрасно, но въпреки това навсякъде се виждаха прииждащи вълни. Не зная какво съм очаквала, но повърхността на всички езерца в Долината беше винаги гладка, затова не бях подготвена за тези люлеещи се води. Освен това морето миришеше много особено. Моят нюх е доста остър и само по миризмата мога да разпозная в кое пристанище по света се намирам. Предполагам, че е част от човешката природа да се освобождаваме по най-лесния начин от боклуците си. Но винаги ме е изненадвало колко несъобразителни са хората, когато изхвърлят мръсотията си в морето. Тя се завръща отново при тях с всеки следващ прилив.

Корабът ми се видя огромен, но за сметка на това каютите под палубата бяха тесни и неудобни. Всичко вътре беше покрито с някакво черно и мазно вещество.

— Какво е това лепкаво нещо по стените? — попитах чичо Белдин.

— Катран — отвърна с безразличие той. — Не пропуска водата да проникне през дъските.

Това ме разтревожи не на шега.

— Корабът е направен от дърво — рекох. — Нали то може да плува?

— Само ако е здраво изработен, Поул. Водата се стреми да запълни всичко и не може да търпи празно пространство, затова се промъква и през най-малката дупка или цепнатинка. Освен това катранът предпазва дървото от загниване.

— Въпреки това не ми харесва.

— Обзалагам се, че твоето отношение дълбоко го е наскърбило.

— Ти май винаги държиш да си страшно остроумен, а, чичо?

— Приеми го като мой недостатък, ако това те успокоява — ухили се той.

Двете с Белдаран побързахме да се върнем на палубата веднага след като оставихме нещата си в тясната каюта. Моряците на Рива подготвяха кораба за отплаване. Бяха яки брадати мъжаги, повечето от тях разсъблечени до кръста. Толкова много гола плът ме караше да се чувствам леко неспокойна.

Корабът се запромъква бавно през препълненото пристанище и се отправи в открито море.

Бях очарована!

Корабът и морето се сляха в едно и от това се роди прекрасна мелодия — музиката на пукащите под напора на водата дървени стени, скрибуцащите въжета и плющенето на платната. Ние се носехме по гребените на позлатените от слънцето вълни, а в ушите ни звучеше песента на морето.

— Вече не виждам земя! — неспокойно извика Белдаран, взирайки се през кърмата.

— Не би и трябвало, любима — нежно й каза Рива. — Никога няма да стигнем до дома, ако се придържаме към бреговете на Сендария.