Дейвид Едингс - Поулгара — магьосницата

— Твоята кухня?!

— Все някой трябва да готви в тази къща, а ти си толкова несръчен, че по-добре да си държиш пръстите далече от печката!

Той не ми отвърна, защото беше твърде зает да си събира книгите от пода.

Така аз заех своето място в нашето чудновато семейство. Обичах да готвя, затова нямах нищо против да се въртя из кухнята, но по едно време взех да се питам не се ли самоподцених като приех мястото до гърнето над огнището. След около три седмици нещата сами се подредиха и всеки от нас имаше точно определени задължения. От време на време мърморех, колкото да поддържам формата си, но като цяло бях доволна от живота там.

Имаше нещо обаче, което наистина не ми харесваше. Открих, че не мога да разкопчая медальона, който баща ми ми подари, но вече имах опит с отключването на всякакъв род механизми. Беше въпрос на време да се справя и с този. Оказа се обаче, че е доста сложен. Не вярвах баща ми да го е измислил сам. Той беше изработил украшението по поръка на Алдур, но само истински бог би могъл да изобрети заключалка, която съществува в две времеви измерения.

Сезоните се редуваха по строго определения си ред.

След като бяхме поживели заедно една година, отношенията между тримата улегнаха дотам, че баща ми си позволи да покани своите братя на вечеря. Много ясно си спомням онази вечер, защото тя ми откри нещо, което още не бях подготвена да приема. До този момент живеех с убеждението, че чичовците ми притежават здрав разум. Оказа се обаче, че те гледат на моя компрометиран баща като на някакво божество. Бях точно насред приготовленията за една разточителна вечеря, когато осъзнах до каква степен му се подчиняват те. Вече съм забравила за какво точно говореха — или за Ктучик, или за Зедар, но чичо Белдин все повтаряше: „Какво мислиш ти , Белгарат? Ти си първият ученик, все пак, познаваш Учителя най-добре.“

Баща ми изръмжа сърдито:

— А ако се окаже, че греша, ще струпате всичко на моята глава, нали?

— Разбира се — ухили му се Белдин. — Това е една от радостите на подчинените, нали така?

— Мразя те — отвърна баща ми.

— Не, ти не ме мразиш, Белгарат — отговори Белдин и усмивката му стана даже още по-широка. — Казваш го само, за да ми доставиш удоволствие.

Вече престанах да броя колко пъти съм присъствала, когато двамата си разменят подобни остроти. Кой знае защо им се струваше, че са страшно забавни.

На следващата сутрин отидох при Дървото, за да премисля отново странното поведение на чичовците си. Явно баща ми беше направил нещо много впечатляващо в далечното минало. Меко казано, моето отношение към него беше твърде неодобрително. В моите очи той беше мързелив, донякъде глупав, при това човек, на когото изобщо не може да се разчита. Смътно взех да усещам, че в действителност баща ми е много сложна личност. От една страна е лъжец, крадец, развратник и пияница. От друга обаче, той е първият ученик на Алдур и най-вероятно може да спре пътя на слънцето по неговата орбита, стига да пожелае. До този момент, подтиквана от ревността си, умишлено виждах само неговите отрицателни страни. Сега обаче трябваше да приема и другото му лице. Бях дълбоко потисната от рухването на илюзиите ми за него.

Щом се прибрах вкъщи, започнах да го изучавам внимателно, надявайки се да открия някакви доказателства за неговата двойнственост. А ако трябва да съм откровена — по-скоро се надявах да не открия такива доказателства. Всеки път, когато някой се разделя с предразсъдъците си, това е много болезнен процес. Единственото, което видях обаче, беше един доста занемарен стар човек, погълнат от някакъв пергаментов свитък.

— Не прави така, Поулгара — каза той и дори не си направи труда да вдигне очи от листа.

— Какво да не правя?

— Да ме гледаш така втренчено.

— Откъде разбра, че те гледам?

— Усещам го. А сега престани!

Това окончателно разклати представата ми за него. Явно Белдин и близнаците имаха право. Съществуваше някаква загадка около баща ми. Реших, че е най-добре да поговоря с мама.

„Той е вълк, Поул — каза тя, — а вълците обичат да си играят. Ти приемаш живота твърде насериозно и неговото безотговорно според теб поведение те дразни. Но знай, че може да бъде много сериозен, когато се наложи. Щом не е необходимо обаче, той си играе. Такъв е вълчият закон.“

„Но той се унижава като се държи така глупаво.“

„Ами ти не се ли самоунижаваш като се държиш, глупаво? Прекалено си трезвомислеща, Поул. Научи се да се смееш и да се забавляваш понякога.“