Уилям Гибсън - Идору

— Какво да направят?

— Не знам — отвърна тя. — Куваяма бе разположил поне дузина от охранителите си на най-близките маси. А Блекуел сигурно се моли за такава случка всяка вечер, преди да си легне.

Той бръкна в джоба си, после светлините угаснаха.

— Той ги изгаси — каза Уили Джуд. — Някакво дистанционно. Той вижда в тъмното по-добре, отколкото аз с тия, инфрачервените. Не ’нам как го прави, но вижда.

— Ти как излезе? — Лани попита Арли.

— С фенерче. В чантичката ми.

— Лани-сан…

Обърна се назад и видя Ямазаки, единият ръкав на зеленото му карирано палто бе разпран на рамото, една от лещите на очилата му липсваше. Арли бе извадила телефон от чантичката си и псуваше тихо, докато се опитваше да го накара да проработи.

Ямазаки ги настигна на следващата площадка. Четиримата продължиха заедно надолу. Лани все още държеше слепия барабанист за ръка.

Когато излязоха на улицата, екипа от сърдити портиери на „Западният свят“ не се виждаше. Самотен полицай с найлонова покривка на фуражката си ломотеше като обезумял на микрофон, закачен отпред на дъждобрана му. В същото време ходеше напред-назад и жестикулираше драматично с бяла палка в неопределени посоки. Няколко вида далечни сирени се концентрираха върху „Западният свят“ и Лани реши, че чува хеликоптер.

Уили Джуд пусна ръката на Лани и нагласи видеоочилата си към уличната светлина.

— Къде ми е колата?

Арли свали телефона си, който очевидно сега работеше.

— По-добре да дойдеш с нас, Уили. Някакъв тактически екип е вече на път…

— Няма друго нещо като това — каза Рез и Лани се обърна, за да види певеца, който излизаше от „Западният свят“ и бършеше нещо бяло от тъмното си яке. — физическото. Прекалено много време във виртуалното и го забравяме, нали? Вие сте Лейнър? — протегна ръката си.

— Лани — поправи го Лани, докато тъмнозеленият бус на Арли спря до тях.

Мериалис отвори извито чекмедже, вградено в лицевата дъска на розовото легло. Носеше черен костюм с пола и големи червени пайетени рози в стил Ашли Модайн Картър на реверите. Тя извади малък съд от синьо стъкло и го балансира върху коляното си.

— Мразя тези места — каза тя. — Има много начини да направиш секса грозен, но е доста трудно да го направиш да изглежда толкова абсурдно. — Тя тръсна сивия край на цигарата си в синята чинийка. — На колко години си, все пак?

— Четиринайсет — отговори Чиа.

— Горе-долу и аз това им казах. Че си на четиринайсет-петнайсет в действителност и няма начин да си ме използвала. Аз използвах теб , нали? Беше моя идея. Въвлякох те. Но те не ми вярват. Казват, че си някакъв агент, че просто съм глупава, че оня тип на Рез те е изпратил на СийТак, за да вземеш стоката. Казват, че си вътре в нещата и съм луда да вярвам, че едно дете не би могло да направи подобно нещо — тя дръпна от цигарата и погледна накриво. — Къде е? — хвърли поглед към отворената върху белия килим чанта на Чиа. — Там ли?

— Не исках да го вземам. Не знаех, че е там.

— Знам — каза Мериалис. — Така им казах. Мислех да си го взема обратно в клуба.

— Нищо не разбирам — отвърна Чиа. — Това просто ме плаши.

— Понякога пренасям разни неща за Еди. Дребни услуги за клуба. Незаконно е, но не всичко е толкова незаконно, нали разбираш? В рамките на допустимото. Но този път той се занимаваше с нещо странично, нещо с руснаците, което не ми хареса. Онова е, което ме плаши, онова нещо. Сякаш е живо.

— Кое нещо?

— Онова. Казват им асемблери.

Чиа погледна към чантата си.

— Онова нещо в чантата ми е нанотехнологичен асемблер?

— По-скоро онова, с което се започва. Нещо като яйце, или малка фабрика. Пъхаш едно от тия неща в друга машина, която ги програмира, и те започват да се възпроизвеждат от каквото им е под ръка. И когато станат достатъчно, започват да строят онова, което си им наредил. Има някакъв закон, забраняващ продажбата на това нещо на Комбината, а те много го искат. Но Еди намери начин да го набави. Срещнах тия двама гадни немци в СийТак Хият. Бяха долетели там кой знае откъде, установих, че може да е от Африка. — Тя смачка запаления край на цигарата в малкия син съд, миризмата, която се разнесе, бе още по-лоша. — Не искаха да ми го дадат, защото очакваха Еди. Последваха сума ти приказки по телефона. Накрая ми го дадоха. Трябваше да го сложа в куфара, при другите неща, но бях много нервна. Щеше ми се да взема някакво лекарство. — Тя се огледа из стаята. Остави синия съд със смачкания фас на квадратно черно шкафче отстрани и направи нещо, което накара предната му част да се отвори. Оказа се хладилник, пълен с малки шишенца. Мериалис се наведе и надникна вътре. Пистолетът запалка падна от розовото легло. — Текила не — каза тя. — Ще ми кажеш ли кой би нарекъл водка „Завръщането на сьомгата“… — взе малка квадратна бутилчица с риба на етикета. — Освен японците. — Тя погледна надолу към запалката. — Също както руснаците правят запалки, които изглеждат като пистолети.