Уилям Гибсън - Идору

Чиа забеляза, че Мериалис бе махнала изкуствените кичури.

— Когато вземаха ДНК-проби, на СийТак — каза тя, — ти подаде края на изкуствен кичур…

Мериалис счупи печата на шишенцето, отвори го, пресуши го на един дъх и потръпна.

— Всички тези кичури са от моя коса. Пораснаха, докато бях на нещо като здравословна диета, разбираш ли? Хващат хората, които са се възстановявали, когато вземат тези проби. Някои възстановявания остават в косата ти доста дълго. — Мериалис остави празното шишенце долу до синия съд. — Какво прави той? — посочи към Масахико.

— Логнат е — отвърна Чиа, неспособна да измисли бърз начин да обясни Забраненият град.

— Това го виждам. Дошли сте тук, защото тези места препращат сигнала, нали?

— Но ти така или иначе ни намери.

— Имам връзки в таксиметровата компания. Установих, че си заслужава да се опита. Но и руснаците ще се сетят за това, ако не са го направили вече.

— Но как влезе? Навсякъде беше заключено.

— Знам как да се оправям по тези места, миличка. Знам, и то доста добре.

Масахико свали черните чашки, които покриваха очите му, видя Мериалис, погледна към чашките и после към Чиа.

— Мериалис — каза Чиа.

Гоми Бой се представи като анимация на самия себе си, в естествена големина, с огромни очи и още по щръкнала коса.

— Кой е изпил водката? — попита той.

— Мериалис — отговори Чиа.

— Коя е Мериалис?

— Тя е в стаята в хотела — обясни Чиа.

— Това бяха двайсетте минути в мрежата — каза Гоми Бой. — Как може да има някой в стаята ви в хотел „Ди“?

— Сложно е за обяснение — отвърна Чиа. Бяха отново в стаята на Масахико в Забраненият град. Просто влязоха там, нямаше го онова лутане из лабиринти като първия път. Минаха край иконка, напомняща й, че остави своята Венеция отворена, но твърде късно. Може би след като веднъж влезеш тук, после се връщаш бързо. Масахико каза, че е наложително, спешно, имало проблем. Мериалис каза, че няма нищо против, но на Чиа съвсем не й хареса, че тя ще е там, докато се логват.

— Картата ти важи за още двайсет и шест минути време в стаята — съобщи Гоми Бой. — Освен ако приятелката ти не пусне отново кранчето. Имаш ли сметка в Сиатъл?

— Не — каза Чиа, — само майка ми…

— Вече я прегледахме — каза Масахико. — Сметката на майка ти не може да покрие наема на стаята и мрежовите такси. Баща ти…

— Баща ми?

— Има разплащателен влог заедно с работодателя си в Сингапур, търговска банка…

— Откъде знаете това?

Гоми Бой сви рамене.

— Забраненият град. Откриваме разни неща. Тук има хора, които знаят туй-онуй.

— Не можете да точите от сметката на баща ми — каза Чиа. — Тя е за работата му.

— Остават двайсет и пет минути — съобщи Масахико.

Чиа свали очилата си. Мериалис бе взела друга бутилчица от малкия хладилник.

— Не я отваряй!

Мериалис изсумтя виновно и изпусна шишенцето.

— Само малко оризови крекери — каза тя.

— Нищо — каза Чиа. — Прекалено скъпо е! Свършват ни парите!

— О — възкликна Мериалис, примигвайки. — Ясно. Само че аз нямам никакви. Еди е анулирал картите ми със сигурност и веднага, щом използвам някоя, ще разбере точно къде съм.

Масахико се обърна към Чиа без да маха чашките:

— Имаме разплащателната сметка на баща ти на линия…

Мериалис се усмихна.

— Това искаме да чуем, нали?

Чиа издърпа напръстниците.

— Трябва да им го занесеш — каза тя на Мериалис, — нано-нещото. Сега ще ти го дам, ти ще им го занесеш, ще им го дадеш, ще им кажеш, че е станала грешка.

Тя изтича на четири крака до отворената си чанта. Разрови се за нещото, намери го и го подаде на Мериалис с това, което беше останало от синьо-жълтата торбичка от безмитния на СийТак. Тъмносивата пластмаса и редиците от дупчици го правеха да изглежда като някакъв деформиран дизайн на мелничка за пипер.

— Вземи го. Обясни им. Кажи им, че просто е станала грешка.

Мериалис се сви.

— Прибери го обратно, става ли? — тя преглътна. — Виж, проблемът не е дали е станала грешка или не. Проблемът е, че сега ще ни убият, така или иначе, защото знаем за него. А Еди ще ги остави. Защото така се налага. И защото в общи линии просто му е писнало от мен, неблагодарен, малък, лайнян кучи син… — Мериалис поклати тъжно глава. — Това е краят на връзката ни, ако ме питаш.

— Имаме достъп до сметката — каза Масахико. — Присъедини се към нас сега, моля те. Имаме още един посетител.

Бусът на Арли миришеше на дълговерижни мономери и нова електроника. Задната седалка бе махната, за да се направи място за черните конзоли, свързани една с друга и заклинени със скърцащ опаковъчен найлон.