Уилям Гибсън - Идору

Лани провери, дали няма остатъци от вечерята между зъбите си.

Когато излезе, руснакът още се решеше.

Видя Ямазаки, който мигаше и имаше вид на изгубил се.

— Там, отзад е — каза Лани.

— Кое?

— Кенефът.

— Кенеф?

— Тоалетната.

— Но аз ви търсих.

— Намерихте ме.

— Забелязах, докато вечеряхме, че избягвахте да гледате директно в идору.

— Точно така.

— Предполагам, че плътността на информация е достатъчна, за да позволи нодално разтълкуване…

— Именно.

Ямазаки кимна.

— А-ха. Но няма да е така с някой от клиповете й или изява „на живо“.

— Защо не? — Лани се насочи обратно към тяхната маса.

— Честотата — отвърна Ямазаки. — Версията тази вечер е високочестотен прототип.

— Ще получим ли хонорар за бета-тестване?

— Бихте ли описали естеството на нодалното възприятие, моля?

— Като спомени — започна Лани — или кадри от филм. Но нещо, което барабанистът каза, ме кара да мисля, че просто съм наблюдавал последния й клип.

Някой блъсна Лани изотзад и той падна върху близката маса, счупвайки една чаша. Усети как чашата се раздробява под него и се намери да гледа право надолу за секунда в изпънатата латексова пола на жена, която изкрещя неистово точно преди масата да поддаде. Нещо, вероятно коляното й, го цапардоса здраво по главата.

Той успя да се изправи на колене, държейки се за главата и си спомни за научен експеримент, който бяха правили в Гейнсвил. Повърхностно напрежение. Поръсваш пипер в чаша вода. Поднасяш върха на игла към тънкия слой пипер. Гледаш как отскача от иглата като нещо живо. И той видя това да се случва тук, докато главата му кънтеше, но вместо пипера беше тълпата в „Западният свят“, а иглата, както разбра той, явно беше насочена към масата на Рез.

Гърбът на бяло вечерно кожено яке… Но после видя танка „Шърман“ да се приближава на раменете на ужасената тълпа, да се ускорява към него, огромен и безтегловен и тогава светлините изгаснаха.

Тълпата така или иначе крещеше, но мракът изкривяваше общия шум в нещо, което накара Лани да запуши ушите си. Или поне да се опита, защото някой се спъна в него и той се претърколи назад, свивайки се инстинктивно в зародишно кълбо и стягайки ръце зад врата си.

— Ей — каза глас много близо до ухото му, — ставай! Ще те стъпчат. — Беше Уили Джуд. — Виждам. — Ръка обгърна китката му. — Имам инфрачервено.

Лани остави барабанистът да го изправи на крака.

— Какво има? Какво става?

— Не ’нам, но хайде. Ше става по-лошо… — Сякаш по даден знак, ужасен писък от сурова животинска болка прониза безумната врява на тълпата. — Блекуел е хванал един — каза Уили Джуд и Лани усети как ръката на барабаниста сграбчи колана му. Той се препъваше, докато го издърпваха напред. Някой се натресе в него, извика на японски. После вдигна ръцете си нагоре, опитвайки се да предпази лицето си, и вървеше натам, накъдето го водеше барабанистът.

Изведнъж се озоваха във вдлъбнатина или коридор от относителна тишина.

— Къде сме? — попита Лани.

— Насам… — Нещо удари Лани през краката. — Маса — каза Уили Джуд. — Извинявай. — Под обувките на Лани скърцаше стъкло.

Дъга от зеленикава светлина, счупени намотки висяха в мрака. Още няколко стъпки и той видя Пещерата. Уили Джуд пусна колана му.

— Тук можеш да виждаш, нали? Тая биолуминесцентна история?

— Да — отвърна Лани. — Благодаря.

— Очилата ми не я регистрират. Улавям инфрачервено от топлите тела, но не мога да фиксирам стъпалата. Води ме надолу! — Той хвана ръката на Лани. Тръгнаха заедно надолу по стълбите. Облечено в черно трио японци профуча край тях, остави висока лачена обувка на напластеното стълбище и изчезна зад площадката. Лани изрита обувката от пътя на Уили Джуд и продължи нататък.

Когато свиха зад ъгъла на площадката, видяха Арли там със зелена бутилка от шампанско, вдигната над рамото й. На крайчеца на устата й имаше кърваво петно, по-тъмно от червилото й. Щом видя Лани, свали бутилката.

— Къде беше? — попита тя.

— В тоалетната.

— Изпусна шоуто.

— Какво стана?

— По дяволите — изруга тя, — палтото ми е горе.

— Продължавайте, продължавайте — подкани ги Уили Джуд.

Още стълби, още площадки, къдравите стени на Пещерата отстъпиха на бетон. Надолу край тях продължаваха да бързат хора, по един или в група, трескаво преминавайки стъпалата. Лани разтърка ребрата си, там където бе паднал върху чашата. Боляха го, но някак си бе успял да не се пореже.

— Изглеждаха като от Комбината — каза Арли. — Големи, грозни, лошо облечени типове. Не мога да кажа дали целта им беше Рез или идору. Сякаш си мислеха, че просто могат да влязат и да го направят.