Уилям Гибсън - Идору

— Добре — каза Чиа, докато нагласяше последния от напръстниците, — да вървим. Трябва да се свържа с някого…

— Да — отвърна той. Взе черните чашки, по една във всяка ръка, и ги постави на очите си. Когато свърши, те просто стояха там. Ситуацията беше неловка.

Чиа се пресегна и смъкна очилата над очите си.

— Какво да…

Нещо в сърцевината на нещата се задвижи едновременно в най-невъзможни посоки. Това не беше като логване. Софтуерен конфликт? Слаба следа от светлина през плющящи парцали.

И после това пред нея: сграда или биомаса, или извисяваща се скала от неизброими непланирани пластове, нищо в него не беше равно или правилно. Сраснала плетеница от плитки, разхвърляни балкони, хиляди малки прозорци, отразяващи правоъгълници от непрогледна сребърна мъгла. Простирайки се, докъдето стигаше погледът, и на високия, неравен връх на тази нащърбена фасада, се виждаше черна козина от навити тръби, антени, увиснали под кабели, растящи като лози. И над тази драсканица — небе, където плуваха цветове, като бензин, излят във вода.

— Хак Нам — каза той до нея.

— Какво е това?

— „Градът на мрака“. Между стените на света.

Тя си спомни платното в стаята му зад кухнята, неговата сложна карта на нещо хаотично и сбито, малки неправилни сегменти от червено, черно и жълто. После се придвижиха напред, към тесен отвор.

— Това е МЪД, нали?

Нещо като по-голяма, крайна версия на сайта, който токийският орден направи за срещата, или тропическата гора, която Келси и Зона бяха сглобили. Но хората играеха игри в мъдовете. Създаваха си герои и се преструваха. Правеха го малките деца и самотните хора.

— Не — каза той, — не е игра.

Вече бяха вътре, ускоряваха се плавно. Гърчещата се наситеност на нещото оказваше продължително визуално въздействие, оптическо барабанене.

— Улица „Тай Чанг“.

Стените бяха издраскани и покрити с въртящи се съобщения, спектрални портали отминаваха като карти в разхвърляно тесте.

И не бяха сами там — имаше и други, профучаваха призрачни фигури и навсякъде — усещане, че ги следят очи…

Остатъци от мръсотия, парчета гнилоч, коридорът, по който вървяха беше обсипан с луди драски от някакви слабо примигващи линии.

— „Алмс Хаус Бекстрийт“.

Остър завой. Още един. После се изкачваха по лабиринт от извиващи се стълби, продължаваха да се ускоряват. Чиа пое дълбоко дъх и затвори очи. В ретините й избухнаха фойерверки, но напрежението изчезна.

Когато отвори очи, бяха в много по-чиста, но не по-голяма версия на стаята му зад кухнята на ресторанта. Нямаше празни опаковки от закуски, нито купчини дрехи. Той беше до нея на спалния рафт и се взираше в променящите се мотиви по контролното табло на компютъра си. До него, на работния плот, бяха Сендбендърите й. Структурата на образа беше елементарна, всичко беше много гладко и лъскаво. Тя погледна към него, любопитна да види как изглежда. Обикновено сканиране, може би отпреди година — косата му беше по-къса. Носеше същата черна куртка.

На стената зад компютрите имаше анимирана версия на басменото платно, червените, черните и жълтите части пулсираха слабо. Яркозелена линия проследяваше маршрут навътре в периметъра. Там, където свършваше, яркозелени концентрични кръгове излизаха от точно определен жълт квадрат.

Тя отново погледна към него, но той все още наблюдаваше контролното табло.

Нещо иззвъня. Тя се обърна към вратата, която бе оформена в определено зле изглеждащ ефект на дърво, и видя малък бял правоъгълник да се плъзга под вратата. И да продължава да се плъзга право към нея, през пода, за да изчезне под спалния рафт. Погледна надолу тъкмо навреме, за да го види как се издига със същата скорост по ръба на раирания дюшек и отгоре, докато спре в оптимална позиция, за да може да бъде прочетен. Беше със същия шрифт, който бе използван в „Уиски Клонинг“, или поне много приличаше на него. Пишеше: „Ку-клукс-клан Колектори“ и после някакви букви и числа, които не приличаха на познатите й адреси.

Още едно иззвъняване. Тя погледна навреме към вратата, за да види как сиво петно се промъква покрай нея. Плоско, вихрено, бързо. Нещо като сянка на рак или паяк, двуизмерно и многокрако, сега беше върху белия правоъгълник. Погълна го и се изстреля към вратата.

— Приключих със задълженията си към Забраненият град — каза Масахико и се обърна настрани от контролното табло.

— Какви бяха тези неща? — попита го Чиа.

— Какви неща?

— Като бизнес карта. Пропълзя под вратата. После дойде друго нещо, като сива изрезка на рак, и го изяде.