Уилям Гибсън - Идору

Той можеше да гледа ръцете й. Да гледа как яде.

Вечерята беше богата, много малки блюда, сервирани в отделни четвъртити чинии. Всеки път, когато пред Рей Тоеи бе слагана чиния, винаги в полето на това, което я прожектираше, тя моментално бе обвивана от безупречно копие — холо храна в холо чиния.

Дори движението на пръчиците й за ядене предизвикваше периферни примигвания на нодално видение. Защото и пръчиците също бяха информация, макар и не толкова наситена като чертите и погледа й. Щом „празната“ чиния бе отмествана, недокоснатото блюдо се появяваше отново.

Но когато примигването започваше, Лани се концентрираше върху собственото си ястие, своята непохватност с пръчиците, разговорът около масата. Куваяма, мъжът с очила без рамки, отговаряше на някакъв въпрос на Рез, макар че Лани не успя да долови самия въпрос.

— …Резултатът от значителен брой сложни конструкции, които наричаме „желаещи машини“.

Зелените очи на Рез — сияещи и внимателни.

— Не в буквалния смисъл — продължи Куваяма. — Моля, разбирайте сбор от субективни желания . Бе очевидно, че променливата подредба би създала идеална структура от свързани копнения…

Гласът на мъжа бе прекрасно модулиран, английският му беше с акцент, който Лани не успя да определи като познат.

После Рез се усмихна и очите му се отместиха към лицето на идору. Както и тези на Лани, автоматично.

Той пропадна в очите й. Взираше се в издигащо се лице-скала, което явно се състоеше изцяло от малки правоъгълни балкони, разположени на различни нива и дълбочина. Оранжев залез зад наклонен прозорец със стоманена рамка. Мазни, лъскави цветове плуваха в небето.

Затвори очите си, погледна надолу, отвори ги. Нова чиния, още храна.

— Ти наистина си се отдал на храната си — каза Арли. Съсредоточено усилие с пръчиците — успя да улови и преглътне нещо, което беше като двусантиметрово кубче от студен омлет с лютеница.

— Чудесно. Но не искам от онова фугу. Рибеното месо с невротоксини? Чувала ли си за него?

— Ти вече си взе допълнително — отвърна тя. — Помниш ли голямата чиния със сурова риба, подредена като цвят на хризантема?

— Шегуваш се — каза Лани.

— Усещаш устните и езика си малко сковани? От него е.

Лани прекара език по устните си. Тя шегуваше ли се? Ямазаки, който седеше отляво на него, се приближи.

— Може и да има решение на проблема ти с данните на Рез. Позната ли ти е глобалната дейност на феновете на Ло/Рез?

— На какво?

— Имат много фенове. Те документират всяка поява на Рез, Ло и други участващи музиканти. Документацията съдържа много странични детайли.

Лани знаеше от дневните образователни видеоматериали, че Ло/Рез на теория беше дует, но винаги е имало поне още двама „членове“, обикновено повече. А и Рез беше твърд от самото начало по отношение на антипатията си към барабаните-машини. Настоящият барабанист, Слепеца Уили Джуд, седнал срещу Ямазаки, бе с тях от години. Няколко пъти по време на вечерята той бе насочвал огромните си черни очила по посока на идору. Сега явно усети погледа на Лани. Черните видеоочила се завъртяха към него.

— Човече — каза Джуд, — Розър седи там и гледа влюбено голям алуминиев термос.

— Не можеш да я видиш?

— Холограмите са трудна работа, човече — каза барабанистът и докосна очилата си с пръст. — Пратих децата си в окръг Нисан, после ги посетих, отначало ги виждах малко криви. После се оправиха. Но тази дама е на някаква странна честота или каквото е там. Виждам само пожектора и това нещо като… като ектопласт, нали? Като блясък.

Мъжът, седящ между Джуд и Куваяма, чието име беше Озаки, се поклони извинително на Джуд.

— Много съжаляваме за това. Искрено съжаляваме. Необходима е лека пренастройка, но не може да се направи сега.

— Ей — каза Джуд, — няма проблем. Виждал съм я вече. Хващам всички музикални канали с тези. Онзи, дето тя е монголска принцеса или нещо такова, високо в планините…

Лани изтърва едната си пръчица.

— Най-новият сингъл — обясни Озаки.

— Да — потвърди Джуд, — много е добър. Носи някаква златна маска? Яко.

Той пъхна парченце маки в устата си и го сдъвка.

Чиа и Масахико седяха един срещу друг на белия килим. Единственият стол в стаята беше нещо чупливо на вид, с крака от навита тел и седалка във формата на сърце, тапицирана с розов изкуствен фурнир, имитиращ метал. Никой от двамата не искаше да седи на леглото. Чиа бе сложила Сендбендърите на коленете си и слагаше напръстниците си. Компютърът на Масахико бе на килима пред него. Той бе върнал контролното табло на мястото му и бе отлепил компактен чифт напръстници от задната страна на куба, заедно с две малки овални купички, свързани с фин оптичен кабел. Друг кабел излизаше от компютъра му към малко отворено гнездо на гърба на Сендбендърите.