Уилям Гибсън - Идору

Сега очите й срещнаха неговите.

Той явно пресече линия. В самата структура на лицето й, в геометрията на скелета отдолу, бе закодирана история на наследственост, лишения, ужасяващи миграции. Той видя каменни гробници в стръмни високопланински ливади, трегерите им покрити със сняг. Редица от рунтави товарни понита — дъхът им се виждаше в студа — вървяха по пътека на каньон. Завоите на реката долу бяха като щрихи от студено сребро. Железните звънци на хамутите им дрънчаха в синия здрач.

Лани потръпна. Усети вкус на ръждясал метал в устата си.

Очите на идору, пратеници от някоя въображаема страна, срещнаха неговите.

— Ние сме тук — Арли застана до него с ръка на лакътя му. Сочеше към две места на масата. — Добре ли си? — попита тя шепнешком. — Свали си обувките.

Лани погледна Блекуел, който се бе втренчил в идору, видя нещо като болка в лицето му, но изражението изчезна, изсмукано зад маската от белези.

Лани направи, както му казаха, клекна и свали обувките си, движейки се все едно е пиян или сънува, макар да знаеше, че не е нито едно от двете, а идору се усмихна, осветена отвътре.

— Лани?

Масата бе разположена над вдлъбнатина в пода. Лани се настани, разположи краката си под масата и се вкопчи в креслото си с две ръце.

— Какво?

— Добре ли си?

— Добре?

— Изглеждаш като… ослепял.

Рез вече заемаше мястото си на върха на масата, идору бе от дясната му страна, някой друг — Лани забеляза, че това е Ло, китаристът — от лявата. До идору седеше важен по-възрастен мъж с очила без рамки и сива коса, сресана назад от гладкото му чело. Той бе облечен в много семпъл, скъп на вид костюм от някакъв матов черен материал и сложно закопчана бяла риза с висока яка. Когато мъжът се обърна към Рей Тоеи, Лани много ясно видя как светлината на лицето й за миг се отразява в почти кръглите лещи.

Арли пое дълбоко дъх. И тя го бе видяла.

Холограма. Нещо генерирано, анимирано, прожектирано. Той усети как захватът му се отпуска леко на краищата на креслото.

Но после си спомни каменните гробници, реката, понитата с техните железни звънци.

Нодална точка.

Лани веднъж бе попитал Жерар Делуврие, най-търпеливия от френските тенисисти в ТАЙДЪЛ, защо той, Лани, бе избран за първия (и както щеше да се окаже — единствения) получател на странното умение, което те решиха да му предадат. Не беше кандидатствал за тази работа, каза той, а и нямаше основание да смята, че мястото е било обявявано. Той беше кандидатствал, както каза на Делуврие, за представител на отдела за обучаване на нови кадри.

Делуврие — с къса, преждевременно посивяла коса и изкуствен тен, се облегна назад в съчленения си работен стол и изпъна краката си. Като че искаше да изследва велурените си обувки с подметки от креп. После погледна през прозореца към четвъртитите бежови сгради, безименния пейзаж и февруарския сняг.

— Не виждаш ли? Как ние не те учим? Ние наблюдаваме. Искаме да се научим от теб.

Бяха в научен резерват на DAT Америка в Айова. За Делуврие и неговите колеги имаше закрит корт, но те непрекъснато се оплакваха от настилката му.

— Но защо аз?

Очите на Делуврие изглеждаха изтощени.

— Искаме да бъдем мили със сираците? Или сме неочаквана топлина в сърцето на DAT Америка? — Той разтърка очите си. — Не. Нещо ти е било причинено, Лани. По свой начин вероятно ние търсим как да го облекчим. Има ли такава дума „облекчим“?

— Да — отвърна Лани.

— Не поставяй под съмнение щастливата случайност. Ти си тук с нас, вършиш важна работа. Вярно, в Айова е зима, но работата продължава. — Сега гледаше към Лани. — Ти си единственото ни доказателство — каза той.

— За какво?

Делуврие затвори очи.

— Имаше един мъж, сляп, който усвои ехолокацията. Цъкайки с език, разбираш ли? — със затворени очи той демонстрира. — Като прилеп, фантастично — отвори очите си. — Можеше да усети близката до него обстановка до най-дребния детайл. Караше колело в най-големия трафик. Винаги правеше това цък-цък . Способността си беше негова, съвсем истинска. И той не можеше да я обясни, нито да я предаде на някой друг… — преплете пръсти и припука ставите си. — Да се надяваме, че случаят с теб не е такъв.

Не си мисли за лилава крава. Или беше за кафява? Лани не можеше да си спомни. Не гледай лицето на идору. Тя не е от плът; тя е информация. Тя е върхът на айсберг, не, Антарктика от информация. Ако гледаш в лицето й, онова отново ще се задейства — тя беше необятна маса от информация. Тя представяше нодалното видение по някакъв безпрецедентен начин; тя го представяше като разказ.