Уилям Гибсън - Идору

— Добре дошли в „Западният свят“ — усмивка, после очите се отместиха от него към Арли. — До’ър вечер, госпо’ице Маккрей.

Лани забеляза нещо, което помнеше от срещите си със знаменитости в „През ключалката“ — онова двойно блещукане в съзнанието му между образ и реалност, между медийното лице и лицето пред него. Бе забелязал как това редуване винаги се ускоряваше, докато двете някак си се сливаха и крайното съчетание ставаше неговата нова представа за човека. (Някой в „През ключалката“ му беше разказал за клиничен експеримент, според който разпознаването на знаменитостите се извършва от една определена част на мозъка, но той никога не разбра дали това бе шега, или не.)

Онези, с които Кати вече се бе заела, бяха дресирани звезди. В сградата (но никога в Клетката) имаше всякакви записи на аспекти от публичния им живот, а необходимите за това договори вече се приготвяха. Но Рез не беше дресиран и сам по себе си бе доста по-сложна работа, макар че Лани бе запознат само с по-късния етап от кариерата му заради това, че Кати го мразеше толкова много.

Рез сега бе прегърнал Арли с едната си ръка, жестикулираше с другата към сумрака зад танка „Шърман“ и говореше нещо, което Лани не можеше да чуе.

— Добър вечер, господин Лани. — Беше Ямазаки, в зелено карирано спортно яке, което стоеше странно на тесните му рамене. Той примигна бързо.

— Ямазаки.

— Запознахте се с Рез, а? Добре, много добре. Масата е приготвена за вечеря. — Той пъхна два пръста в широката закопчана яка на евтината си бяла риза и я издърпа, все едно го стягаше. — Разбирам, че първоначалните опити да се идентифицират нодални точки са били неуспешни. — Той преглътна.

— Не мога да извлека лични данни от нещо структурирано като корпоративна информация. Той просто не е там.

Рез вървеше по посока на каквото и да бе онова зад танка.

— Елате — каза Ямазаки и после прошепна: — Невероятно. Тя е тук. Ще вечеря с Рез. Рей Тоеи.

Идору.

Беше в тясно такси с Масахико и Гоми Бой. Масахико отпред, където би трябвало да е шофьорското място, а те с Гоми Бой отзад. Той имаше толкова много джобове по камуфлажните си панталони, с толкова много неща в тях, че му беше трудно да се настани удобно. Чиа никога не се бе возила в толкова тясна кола, още по-малко пък такси. Шофьорът имаше бели памучни ръкавици и шапка, като онези, които носеха шофьорите на таксита във филмите от 1940-те. Имаше малки бели покривки от колосани бели дантели, закрепени за облегалките за ръцете със специални скоби.

Тя реши, че таксито е толкова малко, защото Гоми Бой щеше да плаща, а той даде да се разбере, че няма много пари в брой.

Бяха излезли от дъжда и се бяха качили на някаква откачена, впечатляваща, но старомодна на вид магистрала на няколко нива, чиито стоманен скелет бе тук-там дообработен с бандажи от кевлар. Профучаваха край средните етажи на високите сгради — вероятно още в „Шинджуку“, защото й се стори, че зърна през една пролука онази сграда за тенекиени играчки, но доста отдалеч и от друг ъгъл. Движеха се толкова бързо, че тя не бе сигурна дали го е видяла — зад един обикновен прозорец имаше гол мъж с кръстосани крака върху офис-бюро, с максимално отворена уста, сякаш крещеше безмълвно.

После през пелената от дъжд тя започна да вижда други сгради, които бяха осветени прекалено силно дори за местните стандарти, като атракциите на окръг Нисан в телевизионната реклама — отделни елементи от увеселителни паркове, стърчащи от пластове по-безлични сгради без надписи и светлини. Всяка блестяща сграда със своя извисяващ се надпис: ХОТЕЛ „КРАЛ МИДАС“ с мигащите му корона и скиптър, ФРИЙДЪМ ШАУЪР БАНФ със синьо-зелени планини от двете страни на водопад от златна светлина. Вихрена редица от поне още шест сгради, после Гоми Бой каза нещо на японски. Лъскавата черна козирка на шофьора се наклони в отговор.

Завиха по изходна рампа, забавяйки ход. От завоя на рампата излязоха в скучния, грозен блясък на солници, валеше, нямаше кръстовища, нито коли докъдето стигаше погледът. Бледа, мокра, неподържана трева растеше по повърхността на къс стръмен склон. Нямаше никакви сгради. Спокойно можеха да са покрайнините на Сиатъл, покрайнините на каквото и да е. Носталгията я накара да въздъхне.

Гоми Бой я стрелна с поглед. Беше зает с изравянето на нещо от друг от джобовете си, този очевидно вътре в панталоните му. От някъде изпод чатала си, той измъкна пачка хартиени пари с големината на портфейл, стегнати с широк черен ластик. В преминаващата светлина на друга улична лампа, Чиа видя как той сваля ластика и развива три банкноти. Бяха по-големи от американските и на една от тях тя различи добре познатото й лого на компания, чието име й бе отдавна известно. Той пъхна трите банкноти в ръкава на пуловера си и се приготви да върне останалите на мястото им, каквото и да бе то.