Уилям Гибсън - Идору

— Приятелката ми е почти сигурна, че те и бездруго са открили номера — каза Чия и се сети за Зона.

Гоми Бой започна да трака с кеш картата по ръба на кутийката от „Покари Сует“.

— Има едно място, където можеш да я използваш, без да те проследят — каза той. Трак-трак… — Където Масахико ще може да влезе в Забраненият град — трак-трак… — Откъдето ще можеш да се обадиш вкъщи.

— Къде е?

— Любовен хотел — трак… — Знаеш ли какво е това?

— Не — отвърна Чиа.

Трак…

Когато излязоха от покритото с розова мозайка гърло на „Льо Шикл“ навън в дъжда, Лани видя, че последователят на „Нова мисъл“ още стои на поста си върху кокилите. Анимираното му сандвич-табло светеше в нощта. Докато Блекуел държеше вратата на минилимузината отворена за Арли, Лани отново погледна потока цифри и се зачуди с колко ли е нараснала общата маса на човешка нервна тъкан по време на престоя им в бара.

Лани се качи след нея и пак мерна трите каталунски слънца, смаляващи се по извивката на прасеца й. Блекуел затръшна задната врата, след което отвори предната, откъм страната, където би трябвало да е шофьорът, и сякаш се изля в колата. Движение, едновременно напомнящо плъзгане на живачна капка и слягане на тонове бетон. Колата се клатушка и люля, докато амортисьорите й се справят с неговата тежест.

Лани видя, как периферията на черната шапка на Блекуел бе клюмнала ниско назад, но недостатъчно, за да скрие набраздения му от тънки червени белези врат.

Съдейки по гърба на шофьора им, вероятно беше същият, който ги бе откарал до Акихабара. Той потегли и се вмъкна в отразения в огледалото трафик. Дъждът валеше из ведро и изкривяваше правилните неонови линии, разпръсквайки тяхната светлина по тротоарите и паважа.

Арли Маккрей си бе сложила парфюм и на Лани му се прииска Блекуел да не е тук. Да са на път за някъде другаде, не където отиваха сега, а в друг град и повечето от нещата от последните седем месеца въобще да не са се случвали, или да се бяха случили другояче, може би още от DAT Америка и французите. Но колкото повече се задълбочаваше, толкова по-тягостно му ставаше.

— Не съм сигурна, че мястото ще ти хареса — каза тя.

— Как така?

— Не изглеждаш такъв тип.

— Защо?

— Може да греша. Много хора го харесват. Предполагам, че ако го приемеш като претенциозна шега…

— Какво е?

— Клуб. Ресторант. Обстановка. Ако отидем там без Блекуел, съмнявам се, че ще ни пуснат. Дори няма да признаят, че е там.

Лани си спомни за японския ресторант в Брентууд, в който го заведе Кати Торънс. Не просто японски, а японски — притежаван и управляван от японци. Иначе в духа на някоя въображаема източноевропейска страна. Украсен с фолклорно творчество от тази страна и всички, които работеха там, бяха облечени в народни носии от тази страна или по-точно нещо като затворническо облекло в сив металик и големи черни обувки. Всички работещи там мъже бяха с прически тип „канадска ливада“, а жените бяха с големи двойни плитки, увити като кашкавалени ролета. В предястието на Лани имаше няколко вида дребни наденички, най-малките, които бе виждал, и някакво кисело зеле до тях, което нямаше специфичен вкус, но вероятно това беше идеята. После се върнаха в апартамента й, обзаведен като един вид луксозна версия на Клетката в „През ключалката“. Нещата тогава не се получиха и понякога той се чудеше дали заради това не се бе ядосала още повече, когато той отиде при „Извън контрол“.

— Лани?

— Извинявай… Това място харесва на Рез?

Минаха край гора от чадъри, чакащи да пресекат кръстовището.

— Мисля, че просто обича да се отпуска тук — отвърна тя.

„Западният свят“ заемаше последните два етажа от офис сграда, която не бе останала съвсем непокътната от земетресението. Ямазаки би казал, че тя символизира посттравматична реакция и последващо възстановяване. В дните (според някои в часовете) веднага след бедствието, в офисите на фирма, занимавала се с търговия на акции от голфклубове, се появили импровизиран бар и дискотека. Сградата била обявена за несигурна и била запечатана на приземния етаж от авариен екип, но можело да се влезе през мазетата. Всеки, който желаеше да изкачи единадесетте стълбища от напукан бетон, намираше „Западният свят“ за странно нетипичен (но според някои загадъчно съдбоносен) отговор на катаклизма, погубил толкова скоро, тогава, осемдесет и шест хиляди души от трийсет и шест милионното население на региона. Белгийски журналист, опитал се да опише сцената, бе казал, че прилича на кръстоска между постоянно масово бдение, абитуриентска вечер на поне дузина субкултури, неизвестни преди бедствието, черноборсовите кафенета в окупирания Париж и идеята на Гоя за танцова забава (ако се вземе за дадено, че Гоя е бил японец и е пушел долнокачествени метаамфетамини, които наред с безкрайните количества алкохол са били предпочитаната субстанция в първите дни на „Западният свят“). Според белгиеца изглеждало сякаш градът, в своята конвулсия и мъка, спонтанно и по необходимост създал тази скрита джобна вселена за душата, няколкото й здрави прозорци, боядисани с черна каучукова боя за аквариуми. За да няма изглед към разрушения град, когато реконструкциите около него започнали, това място вече било запазена марка в психическата история на Токио — открита тайна, градска легенда.