Уилям Гибсън - Идору

Масахико се обърна, избутвайки без да иска чантата й настрани, когато влакът спря на някаква станция — не тяхната. Жена с жълта пазарска чанта каза нещо на японски. Масахико хвана Чиа за китката и я издърпа към отворената врата.

— Това не е нашата спирка…

— Ела! Ела!

Излязоха на перона. Тук миришеше различно. На нещо химическо и остро. Стените не бяха толкова чисти. Имаше счупена плочка в керамичния таван.

— Какво има? Защо слизаме?

Издърпа я зад ъгъла, образуван от стената и грамаден автомат за дребни стоки.

— Има някой в ресторанта, чака теб.

Той погледна надолу към китката й, сякаш поразен от факта, че я държи, и веднага я пусна.

— Откъде знаеш?

— Забраненият град. Разпитвали са през последния един час.

— Кой?

— Руснаците.

— Руснаците?

— След земетресението тук има много, от Комбината. Имат връзки с гуми.

— Какво е гуми?

— Мафия, както й казвате вие. Якуза. Баща ми има споразумение с местните гуми. Необходимо е, за да може ресторанта да работи. Представители на гуми са говорили за теб с баща ми.

— Мафията в квартала ти е руска?

Зад главата му, от едната страна на автомата, имаше анимирано лого на нещо, наречено Епъл Шайърс.

— Не. Ямагучи-гуми район е. Баща ми познава тези хора. Те казват на баща ми, че руснаците разпитват за теб, а това не е добре. Те не могат да гарантират обичайната безопасност. На руснаците не може да се вярва.

— Не познавам никакви руснаци — каза Чиа.

— Да вървим.

— Къде?

Той я поведе по претъпкания перон, паважа му бе мокър от стотиците свити чадъри. Сигурно в момента вали, помисли си тя. Насочиха се към един от ескалаторите.

— Когато в Забраненият град разбраха, че адресите ни се следят, моя и този на сестра ми, изпратиха един приятел да прибере компютъра ми…

— Защо?

— Защото имам отговорности. Към Забраненият град. Разпределям трансфера на данни.

— Имаш МЪД на компютъра?

— Забраненият град не е никъде — каза той, щом стъпиха на ескалатора. — Приятелят ми има компютър. И знае нещо за хората, които те чакат.

Масахико каза, че приятелят му се казва Гоми Бой.

Той беше много дребен и носеше широки ватирани камуфлажни панталони, покрити с поне една дузина джобове. Широки седем сантиметра оранжеви Дей-Гло тиранти ги държаха над дрипав памучен пуловер с навити ръкави. Обувките му бяха розови и изглеждаха като тези, които носят бебетата, но по-големи. Беше се настанил на ъгловат алуминиев стол и бебешките обувки почти не докосваха пода. Косата му изглеждаше така, сякаш бе изваяна с шпатула, лъскави къдрици и кичури, все едно ръката ти би залепнала, ако ги пипнеш. По същия начин бе нарисувана косата на Джей Ди Шепли на онези стенописи на площад „Пайниър“ и Чиа знаеше от училище, че това има нещо общо с цялата оная работа около Елвис, макар че не можеше да си спомни какво точно.

Той говореше нещо с Масахико на японски над тряскащата шумотевица на игрална зала. На Чиа й се искаше да си сложи преводач, но трябваше да си отвори чантата, да го намери и да пусне Сендбендърите. А Гоми Бой изглежда бе доволен от факта, че тя не може да го разбере.

Той пиеше нещо, наречено „Покари Сует“ от кутийка и пушеше цигара. Чиа гледаше как синия дим се наслояваше във въздуха, осветен от игрите. Това причиняваше рак и в Сиатъл биха те арестували, ако го правиш. Цигарата на Гоми Бой изглеждаше фабрично направена — идеален бял цилиндър с кафяв край, който той пъхаше между устните си. Чиа бе виждала тук-таме такива в стари филми, от онези, които още не бяха минали през дигитална обработка, за да ги изтрият, но единствените други цигари, които тя бе виждала, бяха навитите папироски, продавани по улиците в Сиатъл. Ако искаше, човек можеше да си купи торбичка тютюн и бели хартийки, в които да си ги свива сам. Гъзарчетата в училище го правеха.

Дъждът още валеше. През прозореца на залата тя можеше да види някаква игра, от онези машинки със сребърните топчета. Неонът, дъждът и сребърните топчета се движеха едновременно, а тя се чудеше за какво си говорят двете япончета.

Гоми Бой бе взел компютъра на Масахико в карирана найлонова торба, изписана в розово с международните символи „опасно за живота“ от двете страни. Бе го оставил на малката масичка, до кутийката „Покари Сует“. Какво ли беше Покари? Тя си представи дива свиня с четина и извити нагоре бивни, като онези, които бе виждала по канал „Природа“.

Гоми Бой дръпна от цигарата си, карайки другия й край да се разпали. Присви очи от дима, погледна към Масахико и каза нещо. Масахико сви рамене. Пред него имаше току-що затоплена в микровълнова печка кутийка еспресо. Чиа пиеше Кола Лайт. В Токио нямаше къде да седнеш, ако не си купиш нещо, и освен това бе по-лесно да си купиш нещо за пиене, отколкото нещо за ядене. А и беше по-евтино. Но тя така или иначе не плати за тези. Плати Гоми Бой, защото Масахико и той не искаха тя да използва кеш картата на Келси.