Уилям Гибсън - Идору

— Добре — каза тя. — Какво са нодалните точки?

Лани погледна към мехурчетата на повърхността на бирата си.

— То е като да виждаш неща в облаците — отвърна Лани. — Само дето нещата, които виждаш, са наистина там.

Тя остави сакето си.

— Ямазаки ме увери, че не си луд.

— Това не е лудост. Това е нещо, свързано с начина, по който обработвам широкоспектърната входна информация на ниско ниво. Свързано е с разпознаването на модели.

— И „През ключалката“ те наеха заради това?

— Наеха ме, когато им показах, че върши работа. Но не мога да го направя с типа данни, които ми показахте днес.

— Защо не?

Лани вдигна бирата си.

— Защото е все едно да седнеш на чашка с някоя банка. Тя не е личност. Не пие. Няма място, където да седне — той отпи. — Рез не генерира модели, които мога да разчета, защото прави всичко от разстояние. То е като да разглеждаш годишен доклад за личните навици на шефа на борда на директорите. Няма да го има там. Отвън изглежда точно като тоя „Риълтрий“. Ако вляза в определена зона, не добивам никаква представа как данните се отнасят към останалото, разбираш ли? Трябва да показва връзка . — Той потрепваше с пръсти върху покритието от опаковки. — Някъде в Ирландия. Къща за гости с изглед към плажа. Няма никой там. Записи за това как е била оборудвана — неща за банята, паста за зъби, пяна за бръснене…

— Била съм там — каза тя. — Това е в имение, което той купи от по-възрастен музикант, ирландец. Красиво е. Като в Италия.

— Мислиш ли, че ще заведе тази идору там, когато се оженят?

— Никой няма представа за какво говори той, когато казва, че иска да се „ожени“ за нея.

— После апартамент в Стокхолм. Огромен. Грамадни пещи във всяка стая, направени от гланцирани керамични тухли.

— Този не го знам. Той има жилища навсякъде и някои от тях се пазят в тайна. Има друго имение в Южна Франция, къща в Лондон, апартаменти в Ню Йорк, Париж, Барселона… Правех ревизия в каталунския офис, преподреждах цялата им документация и тази в Испания също, когато тази история за идору гръмна. Оттогава съм тук.

— Но го познаваш? Познаваш го отпреди?

— Той е центърът на света, в който работя, Лани. Този свят си има начини да прави хората непознаваеми.

— Ами Ло?

— Спокоен. Много. Лъчезарен. Много. — Тя се намръщи на сакето си. — Не мисля, че нещо от това би стигнало до Ло. Той изглежда приема цялата им кариера като някакво анормално събитие, което няма връзка с нищо останало.

— Включително това, че неговият партньор е решил да се ожени за софтуерен агент?

— Ло веднъж ми разказа една история, за работа, която е имал. Работел за продавач на супа в Хонгконг, фургон на тротоара. Каза, че фургонът работел повече от петдесет години и тайната им била в това, че никога не почиствали казана. Всъщност никога не спирали да готвят супата. Продавали все една морска супа в продължение на петдесет години, но никога не била същата, защото добавяли пресни продукти всеки ден, зависи какво имало на разположение. Каза, че така усеща кариерата си като музикант и точно това му харесва. Блекуел разправя, че ако Рез приличаше на Ло, той все още щеше да е в затвора.

— Защо?

— Блекуел излежаваше деветгодишна присъда в затвор с висока степен на сигурност в Австралия, когато Рез се договори да го пуснат вътре. За да направи концерт. Само Рез. Ло и останалите смятаха, че е твърде опасно. Бяха ги предупредили, че може да стане нещо и да ги вземат за заложници. Охраната на затвора отказа да поеме всякаква отговорност и го поискаха писмено. Рез подписа всичко, което сложиха пред него. Личната му охрана си подаде оставката на място. Влезе вътре с две китари, безжичен микрофон и най-обикновен усилвател. По време на концерта избухнал бунт. Както се разбра, бил организиран от група италиански затворници от Мелбърн. Петима от тях отвели Рез в пералнята на затвора. Избрали я, защото била без прозорци и можела лесно да се защитава. Уведомили Рез, че ще го убият, ако не успеят да договорят освобождаването си в замяна на неговото. Обсъждали дали да отрежат поне един от пръстите му, за да покажат, че са сериозни. Или евентуално някоя по-интимна част, макар това да е било просто за да го сплашат. Свършило работа. — Тя даде знак на сервитьорката за още саке. — Блекуел, очевидно безкрайно ядосан от прекъсването на концерта, на който той адски се забавлявал, се появил в пералнята около четиридесет минути след като Рез бил взет за заложник. Нито Рез, нито италианците го видели, когато дошъл. А и италианците определено не го очаквали — направи пауза. — Убил трима от тях с томахавка. Забил острието й в главите им — едно, две, три, просто така, каза Рез. Без много шум.