Уилям Гибсън - Идору

Масахико сви зад някакъв ъгъл. Изглежда нямаше алеи в Токио, не и от типа малки улички зад големите улици, където хората изхвърлят боклука си, нямаше и магазини. Имаше по-малки улички и още по-малки зад тях, но човек не можеше да предположи какво ще открие там — обущарска работилница, скъп фризьорски салон, сладкарница, стойка за списания, където тя забеляза същия гаден комикс със странно увитата жена.

Свиха зад още един ъгъл и бяха отново на това, което тя взе за главна улица. Във всеки случай имаше коли. Видя една да завива в отвор на нивото на улицата и да изчезва. Косата й настръхна. Ами ако бяха на път към клуба на Еди — „Уиски Клонинг“? Той беше някъде тук, нали? Колко голямо беше това място, „Шинджуку“? Какво щеше да стане, ако грейследът спреше до нея? Ами ако Еди и Мериалис бяха навън и я търсеха?

Те минаха покрай мястото, където изчезна колата. Тя надникна вътре и видя, че е някаква бензиностанция.

— Къде е? — попита тя.

— „Ует лийвс форчън“ — каза той и посочи нагоре.

Висока и тясна, квадратни реклами стърчаха от ъглите на всички етажи. Изглеждаше почти като останалите сгради, но тя реши, че онази на Еди беше по-голяма.

— Как ще се качим там?

Той я заведе в нещо като фоайе, безистен на приземния етаж с малки дюкянчета. Множество светлини, огледала, стоки, всички губещи очертанията си едно в друго. Качиха се в тесен асансьор, който миришеше на застояло. Той каза нещо на японски и вратата се затвори. Асансьорът им изпя кратка звънлива песничка. Масахико изглеждаше ядосан.

На деветия етаж вратата се отвори пред покрит с прахоляк мъж с черна лента, висяща над очите му. Той погледна към Чиа.

— Ако си онази от списанието — каза, — подранила си с три дни.

Той свали лентата от главата си и избърса с нея лицето си. Чиа не беше сигурна дали е японец, или не, нито можеше да определи възрастта му. Очите му бяха кафяви, страшно кръвясали, под дебели вежди, а черната му коса, опъната назад и пристегната с лентата, беше нашарена със сиви линии.

Зад него се чуваха трясъци и цареше смут, мъже крещяха на японски. Някой буташе оранжева количка с високи стени, пълна с навити, изцапани с мазилка кабели, парчета пластмаса, изрисувани в златно и китайско червено. Парче от окачения таван се разби в пода с дрънчене на жици, когато бе откачено. Още викове.

— Търся „Маймунски бокс“ — каза Чиа.

— Миличка — отвърна мъжът, — малко си позакъсняла.

Носеше черна хартиена работна престилка, откъснати от лактите й надолу ръкави разкриваха ръце, покрити с размазани сини линии и кръгове, нещо като объркана примитивна декорация. Той избърса очите си и примига насреща й.

— Ти не си от лондонското списание?

— Не съм — отговори Чиа.

— Не си — съгласи се той. — Изглеждаш малко младичка дори за тях.

— Това ли е „Маймунски бокс“?

Нова част от тавана се сгромоляса долу. Напрашеният мъж присви очите си.

— Откъде каза, че си?

— Сиатъл.

— Чула си за „Маймунски бокс“ в Сиатъл?

— Да…

Той се подсмихна.

— Ново двайсет — чула за него в Сиатъл… В момента си на сцената на клуба, миличка.

— Аз съм Чиа Маккензи…

— Джун. Казвам се Джун, гълъбче. Собственик, дизайнер, диджей. Но си закъсняла. Съжалявам. Всичко, което е останало от „Маймунски бокс“, сега излиза в тия колички. Сега е само боклук. Като всяка друга разбита мечта. Вървеше прекрасно, докато го имаше. За около три месеца. Чувала ли си за нашата тема от „Манастира Шаолин“? Цялата тая работа с монасите-воини? — въздъхна тежко. — Беше като в рая . Всеки миг от него. Окинавските бармани обръснаха главите си след първите три вечери и започнаха да носят оранжеви роби. Аз надминах себе си в кабинката. Беше като видение , разбираш ли? Но това е естеството на плаващия свят, нали? Живеем в света на свободната търговия все пак и нещата трябва да се приемат философски. А кой е приятелят ти? Харесва ми косата му…

— Масахико Мимура — представи го Чиа.

— Това черно гангстерско спално облекло ни харесва — каза мъжът. — Мишима и Дитрих в едно, страхотно.

Масахико се намръщи.

— Щом „Маймунски бокс“ го няма, какво ще правите сега?

Джун си стегна отново лентата. Изглеждаше по-малко въодушевен сега.

— Друг клуб, но аз няма да се занимавам с дизайна. Ще кажат, че съм го продал. Предполагам, че съм. Пак ще го управлявам, ще вземам добра заплата, ще имам и апартамент, но концепцията… — Той сви рамене.

— Тук ли бяхте, когато Рез каза, че иска да се ожени за онази идору?