Уилям Гибсън - Идору

— Гледала си този филм, нали? Сериозно ли говори за тая „синокелтска“ работа в това интервю?

— Не си се срещал с него още, нали?

— Не.

— Не е много лесно да определиш за какво Рез говори сериозно.

— Но как може да съществува „синокелтски мистицизъм“, при положение че китайците и келтите нямат историческа връзка?

— Защото самият Рез е полукитаец, полуирландец. И ако има нещо, за което той е наистина сериозен…

— Да?

— Това е Рез.

Лани зяпаше намръщено в екрана, докато певецът бе заменен от близък план на Ло, чиито ръце играеха върху черната китара. Малко по-рано уважаван британски китарист, облечен в прекрасен туид, бе споделил, че наистина никой не е очаквал следващият Хендрикс да излезе от тайванския поетичен поп, но всъщност никой не бе очаквал да се появи и първият, нали?

— Ямазаки ми разказа. Това, което ти се е случило — каза Арли Маккрей. — Донякъде.

Лани затвори очи.

— Шоуто не е било излъчено, Лани. „Извън контрол“ са се отказали от него. Какво се е случило?

Той излизаше да закусва до малкия овален басейн на Шатото, зад непретенциозните скупчени бунгала, за които Ридел твърдеше, че са построени по-късно. Това беше единственото време на деня, което той усещаше като свое, поне докато Райс Даниелс не пристигнеше. Това обикновено ставаше към края на третата чаша кафе, точно преди яйцата и бекона.

Даниелс прекосяваше теракотата до масата на Лани с походка, която може да бъде определена единствено като подскачаща. Лани тайно приписваше това на употребата на наркотици, за която нямаше доказателства, а и всъщност най-силното удоволствие, което Даниелс си позволяваше пред хора, бе промишлени количества еспресо без кофеин, приемано с малки резенчета лимонена кора. Демонстрираше предпочитание към плетени бежови костюми и ризи без яка.

Точно онази сутрин обаче Даниелс не беше сам и Лани откри липса на енергия в познатата походка. Имаше известно раздразнение и болезнено изглеждащите очила като че ли се бяха впили по-силно от обичайното в главата му. До него вървеше мъж с побеляла коса и тъмнокафяв костюм със западна кройка, с брулено от вятъра ястребово лице, внушителният му остър нос стърчеше под чифт огромни слънчеви очила. Беше обут с черни ботуши от кожа на алигатор и носеше овехтяло куфарче от жълто-кафява щава, потъмняла от времето, дръжката му бе поправена, както предположи Лани, с опаковъчна тел.

— Лани — обърна се към него Райс Даниелс, щом стигна до масата, — това е Аарон Пърсли.

— Не ставай, синко — каза Пърсли, макар Лани да нямаше такова намерение, — Фела тъкмо ти носи закуската.

Смугла монголска сервитьорка се задаваше с поднос откъм бунгалата. Пърсли остави белязаното от битки куфарче и седна на един от белите метални столове. Сервитьорката поднесе яйцата на Лани, който се разписа за тях, добавяйки петнайсетпроцентов бакшиш. Пърсли разлистваше съдържанието на куфарчето. Имаше половин дузина тежки сребърни пръстени по двете му ръце, някои от които бяха инкрустирани с тюркоази. Лани не можеше да си спомни кога за последно бе видял някой да носи толкова много бумащина.

— Вие сте адвокат — заяви Лани.

— И в червата даже, синко.

Пърсли беше в „Ченгета в беда“, а отпреди това бе известен със защитата на именити клиенти. Даниелс остана прав зад Пърсли в нехарактерна прегърбена поза, с ръце в джобовете на панталоните си.

— И така — каза Пърсли и извади пачка сини листи. — Яйцата ти ще изстинат.

— Седнете — обърна се Лани към Даниелс. Той примига зад очилата си.

— Значи — започна Пърсли, — бил си във федерално сиропиталище в Гейнсвил, както пише тук, от дванайсет до седемнайсетгодишна възраст.

Лани погледна към яйцата.

— Точно така.

— През този период си участвал в известен брой лекарствени опити? Бил си обект на експерименти?

— Да — потвърди Лани, яйцата му сега изглеждаха някак далечни или като снимка от списание.

— Участието ти е било доброволно?

— Имаше награди.

— Доброволно — натърти Пърсли. — Вземал ли си от 5-СБ?

— Не ни казваха какво ни дават — отвърна Лани. — Понякога ни даваха лекарства без ефект.

— Тях не можеш ги сбърка с 5-СБ, синко, но мисля, че това го знаеш.

Което беше истина, но Лани просто си седеше безмълвно.

— Е? — Пърсли свали тежките си очила. Очите му бяха сини и студени, наместени насред сложна плетеница от бръчки.

— Вероятно съм го вземал — отговори Лани.

Пърсли шляпна със сините листи върху крака си.