Уилям Гибсън - Идору

Той препрочете факса, мина надолу по коридора и използва картата си, за да отвори вратата.

Имаше плитко плетено кошче на леглото, покрито с бели тъкани и непознати предмети. При по-близка инспекция се оказаха чорапите и бельото му, свежи, изпрани и подредени в малки хартиени кесийки, щамповани с елфическата шапка. Той отвори тясната огледална врата на гардероба, активирайки вградена светлина, и откри ризите си сложени на закачалки, включително и синята с ниското закопчаване, на която Кати Торънс се бе присмяла. Изглеждаха чисто нови. Той докосна един от колосаните маншети.

— Броят на шевовете — промърмори си на глас. Погледна надолу към сгънатия факс от Ридел. Представи си Кати Торънс, запътила се директно към него на свръхзвуков самолет от Лос Анджелис. Откри, че е невъзможно да си я представи как спи. Той никога не я бе виждал да спи, а и това някак си не изглеждаше като нещо, което тя би направила с желание. В странната, свободна от вибрации, тишина на свръхзвуковия полет тя би гледала в сивата празнота на прозореца, или в екрана на компютъра си.

Мислейки за него.

Отзад екранът се включи с мек звън и той подскочи десетина сантиметра. Обърна се и видя логото на Би Би Си. Вторият филм на Ямазаки.

Беше минала около една трета от филма, когато на вратата се позвъни. Рез се разхождаше по тясна пътечка сред джунглата, облечен в избелели от слънцето сивокафяви панталони и въжени сандали. Докато вървеше, си пееше нещо, някаква малка мелодийка без думи, отново и отново, опитвайки различни тоналности и акценти. Голите му гърди блестяха от пот и когато разтворената риза се мяташе настрани, се виждаше ъгълче от неговата И Чинг татуировка. Имаше дълга бамбукова пръчка и я въртеше, докато ходеше, удряйки висящата растителност. У Лани се прокрадваше подозрение, че тази мелодийка впоследствие се е превърнала в някой световен хит, но не можеше да го определи. На вратата отново се позвъни.

Той стана, отиде до вратата и натисна бутона на говорителя.

— Да?

— Здрасти — женски глас.

Докосна наблюдателното устройство с големина на карта в рамката на вратата и видя тъмнокоса жена. Бретон. Техникът от склада за битови уреди. Отключи вратата и я отвори.

— Ямазаки смята, че трябва да поговорим — каза тя. Лани видя, че носи черен костюм с тясна пола, тъмни чорапи.

— Не трябва ли да купувате бус в момента? — Той отстъпи назад, за да я пусне да влезе.

— Взехме — тя затвори вратата след себе си. — Когато машината Ло/Рез реши да хвърля пари за някой проблем, така и става. Пари се хвърлят. Обикновено в грешната посока. — Погледна към екрана, където Рез продължаваше да се вихри, гонейки мухите от врата и гърдите си, потънал в композиране. — Домашно?

— Ямазаки.

— Арли Маккрей — представи се тя, извади визитка от малка черна чантичка и му я подаде. На нея бяха името й, четири телефонни номера и два адреса, нито един от тях физически. — Имате ли визитка, господин Лани?

— Колин. Не. Нямам.

— Могат да ти направят в бюрото. Тук всеки има визитка.

Той пъхна картичката в джоба на ризата си.

— Блекуел не ми даде. Нито Ямазаки.

— Извън организацията на Ло/Рез, имам предвид. Това е като да ходиш без чорапи.

— Аз имам чорапи — каза Лани и посочи коша на леглото. — Гледа ли ти се документален филм на Би Би Си за Ло/Рез?

— Не.

— Не мисля, че мога да го изключа. Той ще разбере.

— Опитай се да намалиш звука. Ръчно — тя показа как.

— Техник — каза Лани.

— С бус. И оборудване за милиони йени, което изглежда не ти помогна особено. — Тя седна на едно от малките кресла в стаята и кръстоса крака.

Лани седна на другото кресло.

— Вината не е ваша. Вкарахте ме вътре по най-добрия начин. Но това не е типът данни, с който мога да работя.

— Ямазаки ми каза какво се предполага, че можеш да правиш — каза тя. — Не му повярвах.

Лани я погледна.

— По този въпрос не мога да ти помогна.

Имаше три усмихващи се слънца, като черни щампи, от вътрешната страна на левия й прасец.

— Изтъкани са в чорапите. Каталунски.

Лани вдигна поглед.

— Надявам се, че няма да ме караш да ти обяснявам за каква точно работа ми плащат хората — каза той, — защото не мога. Не знам.

— Не се тревожи — отвърна тя, — няма да те питам. Аз просто работя тук. Но това, за което ми плащат точно сега, е да разбера какво трябва да ти осигурим, за да можеш да направиш онова, за което се твърди, че си способен.

Лани погледна към екрана. Сега вървяха концертни кадри и Рез танцуваше с микрофон в ръка.