Уилям Гибсън - Идору

— Не си мисли, че можеш да ме изпитваш…

— Казвам ти, не мисля, че това ще свърши работа. Твоят човек го няма там.

— Това е неговият шибан живот .

— Как си плаща за закуската?

— Записана е в сметката на апартамента.

— Той на негово име ли е?

— Не, разбира се.

— Да речем, че иска да си купи нещо през деня?

— Някой го купува вместо него, май.

— И с какво плаща?

— С карта.

— Но не на негово име?

— Точно така.

— Значи, ако някой погледне данните за покупката, няма начин да ги свърже директно с него, нали?

— Не.

— Защото ти си вършиш работата, нали така?

— Да.

— Тогава той е невидим. За мен. Не мога да го видя. Няма го там. Не мога да направя това, за което искаш да ми платиш. Невъзможно е.

— Ами останалото?

Лани остави очилата върху клавиатурата.

— Това не е човек. Това е корпорация.

— Но ти имаш всичко ! Проклетите му къщи! Апартаментите му! Къде градинарите му са сложили шибаните цветя зад каменната стена! Всичко!

— Но не знам кой е. Не мога да го открия на фона на останалото. Той не оставя следите, които изграждат нужните ми модели.

Блекуел прехапа горната си устна и започна да я смуче. Лани чу разместената протеза да потраква върху зъбите му.

— Трябва да добия някаква представа за това, което е той всъщност — обясни Лани.

Устната се показа отново, влажна и лъскава.

— Исусе, това е трудна задача.

— Трябва да се срещна с него.

Блекуел избърса уста с опакото на ръката си.

— Музиката му тогава? — той повдигна вежди с надежда. — Или пък има видеофилми…

— Видях филмите, благодаря. Наистина може да е от полза да се срещна с него.

Блекуел опипа остатъка от ухото си.

— Ако се видите, смяташ, че ще можеш да откриеш тия нодали… нодални… да направиш онова нещо, за което Яма говореше?

— Не знам — отвърна Лани, — но мога да опитам.

— Мамка му! — изруга Блекуел.

После разора стиропора, издърпа брезента встрани с ръката си, излая на тримата чакащи техници и се обърна пак към Лани:

— Понякога ми се ще да се върна с приятелите си в Джика Джика. Да оправя нещата там, те така и ще си останат, мамка им.

Жената с кестенявия бретон промуши глава покрай брезента.

— Съберете тия истории в буса — нареди й Блекуел. — И ги дръжте готови за работа, ако ни трябват.

— Нямаме бус, Кийти — каза жената.

— Купете тогава.

Нещо четвъртито, меко на пипане, но твърдо отвътре. Издърпа го. Беше увито в синьо-жълта найлонова торбичка от безмитния магазин на СийТак, облепено накриво с набръчкани парчета кафяво тиксо. Тежко. Компактно.

— Здравей.

Чиа почти падна назад, както се бе привела над чантата си, щом чу гласа и зърна момчето, което отначало взе за по-голямо момиче с разделена на път коса, падаща върху раменете й.

— Аз съм Масахико.

Без превод. Носеше тъмна куртка с голям размер, приличаше на военна, закопчана до широката яка, хлабава около врата му. Стар клин, провиснал като чувал до коленете. Мърляви бели хартиени чехли.

— Мицуко направи чай — той посочи подноса, керамичния чайник и двете чаши. — Но ти беше логната.

— Тук ли е? — Чиа натъпка нещото обратно в чантата си.

— Излезе — отвърна Масахико. — Може ли да разгледам компютъра ти?

— Компютъра? — Чиа се изправи, объркана.

— Сендбендърс е, нали?

Тя си наля малко от чая, който беше още горещ.

— Да. Искаш ли чай?

— Не. Пия само кафе.

Той седна на татамито до ниската масичка и прекара пръсти с възхищение по отлятата от алуминий повърхност на Сендбендърите.

— Красота. Виждал съм малък дискплейър от същия производител. Някакъв култ е, нали?

— Комуна. Затворена общност. В Орегон.

Черната коса на момчето беше лъскава и добре пригладена, но Чиа видя парченце юфка, заплетено в нея, от тънката, накъдрена, за бързо приготвяне, която се продаваше в купички.

— Съжалявам, че съм била в мрежата, когато Мицуко се е върнала. Ще ме помисли за невъзпитана.

— Ти си от Сиатъл — не беше въпрос.

— Ти си брат й?

— Да. Защо си тук? — очите му бяха големи и тъмни, лицето издължено и бледо.

— Двете със сестра ти си падаме по Ло/Рез.

— Дошла си, защото той иска да се ожени за Рей Тоеи?

Топъл чай потече по брадичката на Чиа.

— Тя ли ти каза?

— Да — отвърна Масахико. — В Забранения град има само няколко души, които работиха върху нейния дизайн.

Той беше потънал в изучаването на Сендбендърите й, преобръщайки ги в ръцете си. Пръстите му бяха дълги и бели, с наядени нокти.