Уилям Гибсън - Идору

Блекуел риташе боклуците.

— Можеше да поподредите.

— Не сме декоратори — каза жената. На Лани му звучеше така, като че ли е от Северна Калифорния. Имаше къса кестенява коса, подстригана на бретон, и нещо в нея му напомни за квантиците, които работеха в „През ключалката“. Както и двамата мъже, единият японец, другият риж, тя беше облечена с дънки и едно от ония многофункционални шушлякови пилотски якета.

— Дяволска работа за кратък срок — оплака се рижият.

— Без предупреждение — добави другият. Той определено беше от Калифорния. Косата му беше пригладена назад, пристегната високо в малка самурайска опашка.

— За какво ви плащат? — попита Блекуел.

— Плащат ни, за да ходим на турнета — отвърна рижият.

— Ако искате пак да ходите, по-добре се молете тези да свършат работа — той погледна към свързаните с кабели конзоли.

Лани видя сгъваема пластмасова маса, сложена срещу задната стена. Беше яркорозова. Върху нея имаше сив компютър и чифт видеоочила. Непознати кабели го свързваха с най-близката конзола — плоски панделки, раирани в различни бонбонени цветове. Стената отзад беше покрита с тапет от стара реклама — точно зад розовата маса имаше око на жена, метър широко, лазерният отпечатък на окото й беше колкото главата на Лани.

Лани се приближи към масата през стиропора, плъзгайки краката си — движение не много по-различно от карането на ски.

— Да започваме — каза той. — Да видим с какво разполагате.

Зона Роса пазеше тайно местенце — част, изрязана от нещо, което някога е било корпоративен уебсайт.

Беше долина, оградена с разрушени плувни басейни, обрасла с кактуси и червени коледничета. Гущери позираха като йероглифи върху мозайката от натрошена облицовка.

Нямаше къщи в долината, макар че останки от съборени стени правеха сянка и ръждясали правоъгълници от рифелуван метал стояха напречно върху изгнили дървени подпори. Понякога имаше пепел от лагерен огън.

Настройваше го на ранна привечер.

— Зона?

— Някой се опитва да те открие.

Зона в нейното дрипаво кожено яке върху бяла тениска. В това пространство тя се представяше като жив колаж, фрагменти от филми, списания, мексикански вестници — тъмни очи, ацтекски скули, лице, осеяно с белези от акне, коса, сплетена като пушек. Държеше резолюцията ниска, никога не се показваше изцяло на фокус.

— Майка ми?

— Не. Някой с ресурси. Някой, който знае, че си в Токио.

Острите върхове на черните й ботуши бяха избледнели от прахта в долината. Имаше медни ципове по външните шевове на избелелите й дълги черни дънки.

— Защо си облечена така?

Чиа се сети, че още е с екипа на Силке-Мари Колб.

— Имаше среща. Много официална. Голяма досада. Взех това с кеш картата на Келси.

— Откъде се беше логнала, когато плати за това?

— Откъдето и сега. При Мицуко. — Зона се намръщи.

— Какви други покупки си правила?

— Никакви.

— Нищо?

— Билет за метрото.

Зона щракна с пръсти и гущер изприпка изпод един от камъните. Изкачи се по крака й до чакащата й длан. Щом го удари с пръстите на другата си ръка, шарките на оцветяването му се смениха. Тя го тупна по главата и гущерът изтича надолу по крака й и изчезна зад смачкано парче ръждясал покривен материал.

— Келси е ужасена, достатъчно ужасена, за да опре до мен.

— От какво?

— Някой й се е обадил и е разпитвал за билета ти. Опитвали са се да се свържат с баща й, точките за закупуването са негови. Но той пътува. Вместо това са говорили с Келси. Мисля, че са я заплашили.

— С какво?

— Не знам. Но им е дала името ти и номера на кеш картата.

Чиа си спомни за Мериалис и Еди.

Зона Роса извади нож от джоба на якето си и клекна на ръба на възрозова скала. Златни дракони се извиваха по дължината на розовата пластмасова дръжка на ножа. Тя натисна копче от сребрист метал и гравираното с дракони назъбено острие изплющя навън безмилостно.

— Го̀ла во̀да е твоята Келси.

— Не е моята Келси, Зона.

Зона вдигна оголен клон и започна да дялка от него тънки спирали с автоматичния си нож.

— Няма да издържи дори час в моя свят.

На предишна среща тя бе разказала на Келси истории за войната с Плъховете, жестоки битки, водени на пълните с боклук детски площадки и в рушащите се гаражи на големите строителни комплекси. Как бе започнала тази война? За какво? Зона никога не бе казвала.

— Нито пък аз.

— И значи кой те търси?

— Би могла да е майка ми, ако знаеше, че съм тук…