Уилям Гибсън - Идору

— Невропати?

— Пълнеха главата на Рез с техните щуротии. Той е податлив на чужди влияния, докато е на турне. Комбинация от напрежение и скука. Градовете започват да ти изглеждат еднакви. Непрекъсната смяна на хотелски стаи. Синдром, това е то.

— Къде отиваме?

— Акихабара.

— Къде?

— Където отиваме — Блекуел се консултира с огромен хронометър със сложен циферблат и стоманена верижка, проектиран като че ли да изпълнява функцията на метален бокс.

— Мина месец, преди да ме пуснат да свърша каквото трябва. После го закарахме в клиника в Париж и там ни казаха, че това, с което ония копеленца са го хранили, направило ендокринната му система на свинска закуска. Оправиха го в крайна сметка, но не трябваше да се случва изобщо.

— Но се отървахте от тях? — Лани нямаше понятие за какво говори Блекуел, но изглежда, бе най-добре да поддържа илюзията за разговор.

— Казах им, че мисля да им почеша носовете с малката резачка за дърва „Хонда“, която бях купил за всеки случай — отвърна Блекуел. — Не се наложи. Показах им я все пак. Накрая се отърваха само с потупване по рамото.

Лани погледна тила на шофьора. Това, че воланът бе отдясно, го изнервяше. Чувстваше се все едно няма никой на шофьорското място.

— От колко време казахте, че работите за групата?

— Пет години.

Лани си спомни за филма — гласът на Блекуел в мрачния клуб. Преди две години.

— Къде отиваме?

— Съвсем скоро ще сме там.

Навлязоха в район с по-тесни улици и безлични занемарени сгради, покрити с реклами, които не бяха включени. Огромни изображения на медийни платформи, които Лани не познаваше. По някои от сградите имаше повреди, както той предположи, от земетресение. Буци с големината на човешка глава от кафеникаво стъклоподобно вещество се подаваха от диагонални цепнатини по фасадата на едно от зданията. Като евтина играчка, лошо поправена от несръчен великан. Лимузината спря до тротоара.

— „Електрическия град“ — каза Блекуел. — Ще ти пратя съобщение на пейджъра — обърна се към шофьора, който кимна по не особено японски според Лани маниер. Блекуел отвори вратата и излезе със същата неправдоподобна елегантност, която Лани бе забелязал преди. Колата забележимо се надигна, когато се освободи от тежестта му. Лани се плъзна по сивата велурена седалка, чувстваше се уморен и скован.

— Очаквах някое място малко по-нагоре по стълбицата — каза той на Блекуел. Беше вярно.

— Спри да очакваш.

Сградата с пукнатините и кафявите мъзгави буци се отвори в бяло-пастелно море от кухненски уреди. Таванът беше нисък, покрит, изглежда, временно с тръби и изолационни материали. Лани последва Блекуел по централната пътечка. Няколко души стояха в началото на другите пътечки, но той не можа да разбере дали са продавачи, или потенциални клиенти.

Старомоден ескалатор стържеше упорито в края на пътеката. Четвъртитите зъбци по ръбовете на всяко изкачващо се стъпало се бяха изострили и блестяха от дългото триене. Блекуел продължаваше да върви. Левитираше пред Лани, докато се изкачваше, краката му сякаш почти не се движеха. Лани трудно се катереше след него.

Качиха се на втория етаж. Тук разнообразието от продукти бе по-голямо — видеостени, вградени контролни табла, автоматични кресла с масажиращи приставки, подаващи се от облегалките като глави на гигантски механични червеи.

Продължиха край редица кашони от гофрирана пластмаса, белязаните ръце на Блекуел бяха напъхани дълбоко в джобовете на нинджа комбинезона му. Влязоха в лабиринт от яркосини парчета импрегниран брезент, висящи от тръби над главите. Непознати приспособления. Нащърбен термос на работник стоеше на червен тезгях, прострян върху две алуминиеви магарета. Блекуел отмести встрани едно от парчетата. Лани се приведе и влезе.

— Държим го отворен през последния час, Блекуел — каза някой. — Не е лесно.

Блекуел пусна брезента зад себе си.

— Трябваше да го взема от хотела.

Пространството беше облепено със същия син брезент на три от страните, беше два пъти колкото хотелската стая на Лани, но чувствително по-препълнено. Доста хардуер беше инсталиран там: няколко командни табла бяха свързани с кабели в бяло блато от пакети стиропор, скъсан гофриран картон и измачкани парчета шуплест найлон. Двама мъже и една жена чакаха. Жената беше тази, която се обади. Лани си пробиваше път напред, нагазил до глезените в опаковъчен материал, който скърцаше, пукаше и се хлъзгаше под подметките на обувките му.