Уилям Гибсън - Идору

— Къде е това?

— В мрежата — каза той и преметна косата си през рамо.

— Какво се говори за нея?

— Оригинална концепция. Почти радикална — той натисна няколко клавиша. — Това е истинска красота…

— Тук ли научи английски?

— В Забранения град.

Чиа опита още една глътка от чая, после остави чашата.

— Имаш ли кафе?

— В стаята ми — отвърна той.

Стаята на Масахико, на края на късо бетонено стълбище, до задната част на кухнята на ресторанта, вероятно е била килер. Беше момчешки кошмар, типът обстановка, който Чиа познаваше от братята на свои приятелки; подът и рафтоподобното легло, отдавна изчезнали под непрани дрехи, опаковки от закуски, японски списания с измачкани корици. Кула от празни пенополиуретанови купички в единия от ъглите, холограмните им етикети премигваха иззад самотен конус от халогенна светлина. Втори, по-висок рафт, нещо като бюро или маса, изрязан от рециклиран материал, който изглеждаше, сякаш е ламиниран с нарязани кутии от сок. Върху него стоеше компютърът му, безличен черен куб. На по-тясната част от облицованата плоскост имаше светлосиня микровълнова печка, запечатани купички с храна за бързо приготвяне и половин дузина малки ламаринени кутийки с кафе.

Една от тях, току-що излязла от микровълновата, гореща, вече беше в ръката на Чиа. Кафето беше силно, с много захар и дебел каймак. Тя седна до него на ръбестото легло-рафт с навито яке зад гърба й вместо облегалка.

Миришеше слабо на момче, на ядене и на кафе. Въпреки това той изглеждаше доста чист сега, когато беше толкова близо до него, пък и тя имаше смътен спомен, че японците по принцип са чистоплътни. Просто обичаха да се къпят, нали? Тази мисъл предизвика у нея желание да вземе душ.

— Много ми харесва — каза той и се пресегна отново към Сендбендърите, които беше донесъл от горе и бе оставил на работния плот, пред черния куб, след като измете настрани купчина лъжички, моливи и анонимни джунджурии от метал и пластмаса.

— Къде гледаш, когато работиш с твоя? — тя посочи към компютъра му с малката чашка кафе.

Той каза нещо на японски. Червейчета и точки в пастелен неон осветиха страните на куба, щъкаха и пулсираха, после се скриха.

Стените бяха облепени от горе до долу с няколко слоя плакати, листовки и графики. Стената точно срещу нея, над и зад черния компютър, беше покрита с голямо платно, квадрат от някаква копринена материя с щампована карта или диаграма в червено, черно и жълто. Стотици несиметрични блокове или стаи, някакви отделни неща, свити около празно пространство в центъра, неравен изправен четириъгълник, черен.

— Забраненият град — каза той, проследявайки погледа й. Наведе се напред и посочи точно определено място. — Това е моята. Осмо ниво.

Чиа посочи центъра на диаграмата.

— Какво е това?

— Черна дупка. Първоначално нещо като въздушна шахта — той погледна към нея. — И Токио има черна дупка. Виждала ли си я?

— Не.

— Дворецът. Никакви светлини. Гледан от висока сграда нощем, Имперският дворец е черна дупка. Веднъж, докато го гледах, видях сигнална ракета.

— Какво е станало с него по време на земетресението?

Той повдигна вежди.

— Това, разбира се, не биха го показали. Сега е като преди. Със сигурност — той се усмихна, но само с ъгълчетата на устните си.

— Къде отиде Мицуко?

Той сви рамене.

— Каза ли кога ще се върне?

— Не.

Чиа си помисли за Хироми Огава и после за това, че някой бе търсил бащата на Келси. Хироми? Но имаше нещо, каквото и да бе то, горе, в чантата й, в стаята на Мицуко. Спомни си как Мериалис крещеше зад вратата на офиса на Еди. Явно Зона беше права.

— Знаеш ли клуб на име „Уиски Клонинг“?

— Не. — Той потупа лъскавите алуминиеви ръбове на Сендбендърите й.

— Ами „Маймунски бокс“?

Той я погледна и поклати глава отрицателно.

— Ти май не излизаш много често, а?

— Само в Забранения град — продължи да се взира в нея.

— Искам да отида до този клуб, „Маймунски бокс“. Само че може би не се казва вече така. Намира се в „Шинджуку“. Бях на метростанцията там по-рано.

— Клубовете не са отворени по това време.

— Няма проблем. Само искам да ми покажеш къде е. После лесно ще се оправя сама.

— Не. Трябва да се върна в Забранения град. Имам задължения. Намери адреса на това място и аз ще обясня на компютъра ти къде да те заведе.

Сендбендърите можеха сами да намерят път дотам, но Чиа реши, че не иска да ходи сама. По-добре беше да отиде с момче, отколкото с Мицуко, а и бездруго предаността й към ордена можеше да се окаже проблем. Но преди всичко тя просто искаше да се махне оттук. Новината на Зона я стресна. Някой знаеше, че е тук. А и какво да прави с онова нещо в чантата си?