Уилям Гибсън - Идору

Той проучи дисплея, чукна го отново и се намръщи щом видя резултата.

— Някой следи адреса ми — съобщи той. — И този на Мицуко…

— На ресторанта?

— Адресите ни в мрежата.

— Какво следене точно?

— Не знам. Ние не сме свързани.

„Освен чрез мен.“

— Разкажи ми за Сендбендърите — каза Масахико, прибра контролното табло и закопча куртката си.

— Тръгнало от жена, която е била интерфейс дизайнер — започна Чиа, доволна от смяната на темата. — Съпругът й бил бижутер и умрял от някакво нервно отслабване, преди да открият начин да го излекуват. Но той също бил „зелен“ и мразел начина, по който се произвеждала битовата електроника — няколко малки чипа и платки в пластмасова обвивка. Опаковките са само за да хванат окото на потребителя, както казвал той, създават се, за да свършат на сметището, ако никой не ги рециклира, а обикновено никой не го прави. Та, преди да се разболее, имал навика да разтуря хардуера й, този на дизайнерката, и да поставя реално използваните компоненти в кутии, които правел в работилницата си. Казват, че правел неразглобяеми бронзови кутии за минидискови устройства, абаносови вставки, изрязвал клавиатурите от вкаменена слонова кост, тюркоаз, кварц. Естествено, тежали повече, но се оказало, че на много хора им допаднали, сякаш музиката или паметта, каквото и да е, били в нещо, което те можели да усетят … И им харесвало да докосват всички тези джаджи — метали, полирани камъни… А след като вече си си взел кутия, ако производителите изкарат нов модел, ами, ако електрониката е по-добра, просто вадиш старата и слагаш новата в кутията. И всъщност имаш същия уред, но с по-добри функции.

Очите на Масахико бяха затворени и той, изглежда, кимаше леко, макар вероятно това да бе просто от движението на влака.

— И се оказало, че на някои хора и това им се понравило много. Той започнал да получава поръчки за направата на тези неща. Една от първите била за клавиатура и клавишите били изрязани от клавишите на старо пиано, със сребърни букви и цифри. Но после се разболял…

Масахико отвори очи и тя забеляза, че той не само слушаше, а и жадуваше за още.

— И след като умрял, софтуерната дизайнерка се замислила за всичко това — искала да направи нещо, което да запази работата му в нещо друго. И тя продала акциите си от компаниите, за които работела, и купила малко земя на брега, в Орегон…

Влакът спря на станция „Шинджуку“, всички станаха и се запътиха към вратите. Бизнесменът затвори комикса със стегнатите гърди и го пъхна под ръката си.

Чиа се наведе назад, за да погледне към най-странната сграда, която някога бе виждала. Беше във формата на старата идея за робот — опростена човешка фигура, чиито крака и вдигнати нагоре ръце бяха направени от прозрачна пластмаса върху метална рамка. Тялото й явно беше от червени, жълти и сини тухли, аранжирани в прости мотиви. Ескалатори, стълбища и улеи се извиваха в кухите крайници и облаци бял дим излизаха на равни интервали от правоъгълната уста на огромното лице на нещото. Отвъд него, небето беше надвиснало и сиво.

— Сградата „Тецуджин“ — каза Масахико. — „Маймунски бокс“ не беше там.

— Какво има там?

— Осакския институт за тенекиени играчки — отвърна той. — „Маймунски бокс“ е насам.

Той се консултираше с роящите се завъртулки на контролното табло. Посочи надолу по улицата, край заведение за бързо хранене, наречено „Калифорния Райх“, емблемата му беше стилизирана стоманена палма върху един от онези пречупени кръстове, които гъзарчетата рисуваха по ръцете си в часовете по Европейска история. Което изцяло бе вбесило учителя, но Чиа не си спомняше да рисуват палми. После двама от тях се скараха за това на коя страна трябва да се рисуват пречупените части на кръста, наляво или надясно, и единия бе атакувал другия със зашеметител, от онези, които си правеха от обикновени фотоапарати със светкавица. Наложи се учителят да извика полицията.

— Девети етаж, сградата „Ует лийвс форчън“ 11 11 Ует лийвс форчън (англ.) — игра на думи, „мокрите листа на късмета“ или „пияният оставя богатство“. — Бел.прев. — каза той и тръгна надолу по многолюдния паваж. Чиа го последва, чудейки се колко ли дълго трае аклиматизирането и как човек трябваше да го различава от обикновената умора.

Може би сега чувстваше онова, което в гражданската програма в предишното й училище наричаха културен шок. Тя усещаше, че сякаш всичко, дори най-дребният детайл в Токио, е достатъчно различно, за да създаде някакво напрежение, нещо, което се издигаше срещу очите й, като че ли се бяха изморили от това да забелязват всички разлики — малко дърво на тротоара, облечено в нещо като яке от плетена мрежа, неоново-авокадовия цвят на телефонен автомат, сериозно момиче с кръгли очила и сив суичър с надпис „Свободна вагина“. Държеше очите си широко отворени, за да приеме всички неща, сякаш щяха да бъдат обработени по-късно, но очите й сега бяха уморени и разликите започнаха да се оттеглят. В същото време, тя почувства, че ако ги присвие, ще може да направи така, че всичко това да се превърне в Сиатъл, някоя част от центъра на града, в която се бе разхождала с майка си. Носталгия. Презрамката на чантата й се впиваше в рамото й, всеки път когато правеше крачка с левия си крак.