Уилям Гибсън - Идору

Гоми Бой пак каза нещо.

— Той иска да говори с теб — обърна се към нея Масахико.

Чиа се наведе, разкопча чантата си и извади слушалките. Имаше само две, затова подаде едната на Гоми Бой, сложи си другата и ги включи. Той си сложи слушалката.

— Аз съм от Забраненият град — каза той. — Разбираш ли?

— МЪД, нали така? Мулти-юзър домейн.

— Не в смисъла, който ти влагаш, но приблизително. Защо си в Токио?

— За да събера информация за плана на Рез да се ожени за онази идору, Рей Тоеи.

Гоми Бой кимна. Да си отаку бе свързано с това да се грижиш за информацията. Той разбираше какво е да си фен.

— Имаш ли взимане-даване с Комбайна?

Чиа знаеше, че е казал Комбината , а преводачът го е прикрил. Имаше предвид мафиотското правителство в Русия.

— Не — отвърна Чиа.

— И отиде у Масахико, защото…?

— Мицуко е общественият секретар на Токийския орден на феновете на Ло/Рез, към които се числя и аз, но в Сиатълския орден.

— Колко пъти се логва от ресторанта?

— Три пъти. — Екипът на Силке-Мари Колб. Срещата. Зона Роса. — Платих за презентационен софтуер, двете с Мицуко имахме среща и се обадих вкъщи.

— Платила си за софтуера с кеш картата си?

— Да — тя погледна от Гоми Бой към Масахико. Между тях и зад тях — дъждът, неспиращата каскада на сребърните топчета зад стъклото от другата страна на улицата и изгърбените играчи там, седящи на несгъваеми столове, борещи се с металното наводнение. Изражението на Масахико не й говореше нищо.

— Компютърът на Масахико съдържа някои от компонентите на Забраненият град — каза Гоми Бой. — Бяха взети мерки, за да бъде прибран на сигурно място. Когато се разбра, че се обръща необичайно внимание на адресите на Масахико и сестра му, бях изпратен да взема машината. Ние често разменяме хардуер. Занимавам се с продажба на компоненти втора употреба. Затова ме наричат Гоми Бой. Имам ключове от стаята на Масахико. Баща му знае, че ми е позволено да влизам там. На него не му пука. Отидох и взех компютъра. Наблизо има обществена игрална площадка. Ресторантът се вижда от нея. Видях оуклъдски бомбардировачи и пресякох улицата, за да говоря с тях.

— Какво си видял?

— Скейтъри. Наричат се така на името на калифорнийски футболен отбор. Попитах ги дали е имало някакво необичайно раздвижване. Казаха ми, че са видели много голям автомобил час преди това…

„Грейслендът.“

— „Дайхатсу Грейсленд“. Тук има по-малко от тях, отколкото в Америка, струва ми се.

Чиа кимна. Стомахът й отново се преобърна. Помисли, че ще повърне.

Гоми Бой се наклони настрани с цигарата си, която сега бе по-къса, и смачка запаления й край в малка хромирана купичка, закрепена от едната страна на игралната конзола. Чиа се зачуди какво е всъщност нейното предназначение и защо той направи това, но предположи, че просто е трябвало да я остави някъде, за да не му изгори пръстите.

— Грейслендът паркирал до ресторанта. Двама мъже излезли от него…

— Как изглеждали?

— Представители на гуми.

— Японци?

— Да. Влезли в ресторанта. Грейслендът ги изчакал. След петнайсет минути се върнали, качили се в него и си тръгнали. Появил се бащата на Масахико. Огледал улицата. Извадил телефона от джоба си и говорил с някого. Върнал се обратно в ресторанта. — Гоми Бой погледна към сака. — Не исках да оставам на площадката с компютъра на Масахико. Казах на водача на бомбардировачите, че ще му дам по-хубав телефон по-късно, ако остане там и ми звънне, щом забележи ново раздвижване. Бомбардировачите и бездруго нищо не правят, тъй че той се съгласи. Тръгнах си. Обади ми се след двайсет минути, за да ми съобщи за сив бус „Хонда“. Шофьорът е японец, но другите трима са чужденци. Той смята, че са руснаци.

— Защо?

— Защото са много едри и са облечени по начин, който той свързва с Комбайна. Още са там.

— Откъде знаеш?

— Той трябва да се обади, ако си тръгнат. Иска си новия телефон.

— Може ли да се логна оттук? Трябва веднага да говоря с „Еър Магелан“ и да сменя резервацията си. Искам да се прибера вкъщи.

И да остави пакета на Мериалис в кошчето за боклук, което виждаше зад Гоми Бой.

— Не трябва да се логваш — каза Масахико, — не трябва да използваш кеш картата. Ако го направиш, ще те намерят.

— Но какво друго мога да направя ? — изхленчи тя, уплашена от това, че собственият й глас звучеше като чужд. — Просто искам да се прибера вкъщи !

— Дай да видя кеш картата — каза Гоми Бой. Тя беше в анорака й заедно с паспорта и билета й за връщане. Извади я и му я подаде. Той отвори един от джобовете на камуфлажните си панталони и извади малко четвъртито устройство, облепено с няколко слоя оръфано сребристо тиксо. Прекара картата през някакъв процеп и се втренчи в дисплея. — От нея не може да се прехвърля и не могат да се теглят пари в брой. Освен това лесно се проследява.